Хънтър дишаше с мъка, често с труд успяваше да си поеме въздух. Всички инстинкти в него викаха да се откъсне от групата и да побегне към края на гората, но с воля си налагаше да не го направи. Паника разяждаше смелостта му, той обаче нямаше да й достави радостта, да го види бягащ тази проклета гора. Допуснал бе да попаднат в капан и сега трябваше да изведе хората си в безопасност. По някакъв начин успяваше да скрие страха от лицето си; ръцете му трепереха, но той не беше единствен. По едно време стреля с деструктора и разпръсна трептящите клони, които се стремяха да препречат пътеката. Почувства нужда от нещо солидно и реално, на което да спре погледа си.
Обърна се към Корби и Линдхолм. Последният се усмихваше някак си отсъстващо, но острието му проблясваше непрекъснато и сечеше протягащите се черни пипала. Сабята на Корби се движеше значително по-бавно, но в замяна на това с яростна и упорита твърдост не допускаше гората да го доближи. Хънтър се отврати от паниката, която го раздираше отвътре, такава сляпа, глупава и съкрушителна.
Ако има поне някаква надежда за спасение на групата, помисли си той горчиво, тя е в тези момчета, а не в мен. Те са борците… аз вече не съм.
Струваше им се, че никога няма да стигнат края на гората, но изведнъж мракът отстъпи място на остра и ярка светлина, а въздухът стана свеж и чист. Олюлявайки се, хората се измъкнаха навън, отмалели, изтощени, душевно разтърсени, и макар да ги обхвана облекчение, все пак се държаха стегнато и с насочени деструктори към гората. Клоните като дълги месести пръсти се протягаха към тях с бавни змиеподобни движения, но изглежда им беше невъзможно да преминат определена граница. Хънтър свали бавно оръжието си и изключи защитния екран. Останалите направиха същото.
— Май се оказахте права, еспер — изрече Изследователката спокойно. — Гората е жива и надарена със съзнание.
— Вони, сякаш се разлага от месеци — измърмори Корби и се захвана решително да премахва отвратителните петна по униформата си. Остана доволен, че гласът му прозвуча спокойно и стегнато.
Останалите последваха примера му. Полепналата по дрехите и кожата гадна гъста слуз пулсираше бавно с ритъма на някакъв свой живот. На пипане беше неприятна като голо, току-що одрано месо. Всички се заеха да я отлепват и махат, помагайки си един на друг.
— Никак не е чудно, че няма животни и птици в такава гора — направи извод Хънтър накрая. — Тя сигурно ги изяжда. Това проклето и дяволско „нещо“ се е маскирало перфектно. Човек не може да разбере, че се намира в опасност, преди да се окаже в средата й. — Той се обърна към Де Чанс: — Какво възприемате сега, еспер?
Тя се намръщи и съсредоточи.
— Нищо ясно. Глад. Ярост. Болка. И още много неща, които не мога да разпозная. Ако това са някакви чувства, те нямат човешки измерения.
— Какво ще правим сега, Капитане? — гласът на Уйлямс бе любезен, но настойчив. — Ние не можем да минем през гората, а ако я заобиколим, пътят ни ще се удължи поне двойно.
— Още малко ще походим — изрече Хънтър. — Движението ни се отразява добре.
Постара се да го каже спокойно и без напрежение. Вече беше почти сигурно, че ще прекарат нощта на открито в полето — нещо, което той искаше да избегне, но нямаше смисъл да тревожи хората си напразно. При вземане на достатъчно и разумни предпазни мерки щяха да са в относителна безопасност.
Кристъл с необикновена за нея задълбоченост гледаше гората. Дърветата по края й бяха възвърнали нормалната си форма, но навътре още се забелязваше кипяща течност.
— Мисля, че извадихме късмет, Капитане. Гората би могла да ни убие всичките, ако се беше нахвърлила по-бързо върху нас.
— Тя спеше — вместо Капитана отговори Меган Де Чанс. — Спала е от векове. Ние я събудихме.
Хънтър се извърна и я изгледа остро. Думите излизаха от устата й бавно и монотонно, а бледите й очи гледаха безжизнено. Стоеше втренчена в гората, но вътрешният й поглед беше фиксиран на нещо друго. Спътниците й се спогледаха несигурно един друг. Линдхолм сграбчи ръката й, нежно я раздруса, ала тя не реагира. Капитанът даде знак да я остави на мира и се приближи плътно до нея.
— Спала е дълго време — продължи есперката. — Сънувала е. Размърдвала се е, когато планетата се е въртяла. Но всичко в нея е спяло…