Чуждият град я тревожеше. Според правилника тя трябваше да настоява веднага, още в мига на откриването му, да уведомят Империята, но не й се искаше да го направи точно сега. На първо място, защото щеше да изглежда пълна глупачка, ако се окаже, че няма нищо друго освен изоставени руини. Ще я обвинят, че създава паника. И второ, ако рапортува за града, Империята ще я отзове. Те никога няма да й се доверят напълно, особено след събитията на Грендъл. Флотът ще изпрати свой собствен екип и те ще оберат всички лаври. Кристъл искаше този град за себе си. Чувстваше нужда да докаже на Империята, че бяха сгрешили по отношение на нея. Тя беше и си оставаше Изследовател!
Свърза се с компютрите на катера и пусна записите със сведения за града. Чудновати кули и монолитни образувания се появиха на сцената пред нея като бледи и обезпокоени духове. Показваните форми не й напомняха нищо, видяно преди, което би могло сега да я облекчи. Главният страх на Империята винаги е бил, че някой ден може да се натъкне на свой двойник. Досега мездузвездните войни не бяха нищо повече от компютърни фантазии и всеки човек горещо се надяваше да си останат такива. След откритията на Грендъл компютърните прогнози станаха много по-мрачни. Който и да бе създал живите машини-убийци тип Вампир, той бе значително по-непреклонен от самата Империя.
Чуждите. Все още нямаха ясна представа, кой или какво е построило града, но въпреки това Кристъл усещаше познатата тръпка на възбуда да я пронизва при мисълта, че ще се сблъска с нови разумни видове. Щом си представеше, че използва сабята или деструктора, се съживяваше истински.
Всички Изследователи знаеха една-единствена истина и на нея основаваха начина си на живот. Човешкият род е постигнал такъв напредък с преследване и жестокост. Те, Изследователите, бяха краен резултат в търсенето на перфектния убиец, на най-смъртоносното оръжие, което човечеството някога е успявало да изкове.
И като всяко оръжие те се нуждаеха от постоянно закаляване в огъня на битките, за да поддържат своята форма и умение.
Уйлямс се стараеше да не гледа към топящата се гора и се съсредоточи върху чуждия град. Там се криеше възможността да се направят пари. Усещаше го в дъното на душата си. Но Капитанът щеше да му създаде проблеми. Картинен диктатор, ограничен и прекалено тестогръд. Ако съумее да извлече някаква изгода от този странен свят, това ще стане против волята, а не със съдействието на Хънтър. Въпреки че… докторът леко се подсмихна. Опасности дебнат отвред. Произшествие — прискърбно, фатално, но напълно неизбежно — може да се случи по всяко време.
Гората бавно се изнизваше край тях, докато вървяха по обколния път. Хънтър непрекъснато бе нащрек и наблюдаваше замръзналата граница, но не забелязваше никакви съмнителни и застрашителни движения. Започна да диша по-леко. Може би гората бе заспала отново?
Яркото слънце висеше високо в небето, когато стигнаха до една пълна с вода дълбока яма. Диаметърът й беше около три метра и се намираше на десетита метра от края на гората. Хънтър заповяда на групата да спре и да застане на безопасно разстояние, докато той я изучава. Водата блещукаше на половин метър от повърхността на почвата, която беше суха и чакълеста, както навсякъде другаде.
Хънтър се наведе надолу и от тъмната, с пурпурен цвят вода го блъсна дъх на разложение, остра и противна миризма, чийто произход не успя точно да определи. По стените на дупката се бяха захванали раковина до раковина, подредени на повтарящи се групи и невероятно лигави и гладки при опипване.
— Не е лошо да си отбележим местоположението на тази яма — нареди накрая Хънтър. — Скоро ще ни се наложи да търсим вода за пиене.
— Стига да установим, че тази може да се пие — допълни Кристъл. — Все още имаме известни запаси от таблетките за пречистване.
— О-о — намръщи се Хънтър. — Трябваше да се снабдим с апаратура за откриване на вода, тогава щяхме да знаем къде се намират всички близки източници. Това е едно от нещата, които веднага трябва да извършим. По дяволите.
— Не се притеснявай толкова от вида й — успокои го Кристъл. — Нито пък от миризмата.