— Може би има с какво да ви помогна — предложи услугите си Уйлямс. Направи няколко бавни крачки напред, оглеждайки извънредно предпазливо водната яма, след което коленичи на края й.
Хънтър извади деструктора и го насочи към кладенеца.
— Прекалено много се доближихте, Докторе. Какво смятате да правите?
Уйлямс вдигна лявата си ръка и от пръстите му се подадоха скритите под ноктите остри шипове.
— Аз имам вградени доста нещица, Капитане. Човек не може да предположи кога ще му бъдат полезни. Сега с ваше разрешение…
Хънтър се огледа. Гората бе спокойна и тиха, а откритата равнина се простираше гола и пустинна, докъдето му стигаха очите.
— Добре, Докторе. Продължавайте, но внимавайте. Не се знае колко е дълбока тази яма, нито пък какво друго може да се крие в нея.
— Разбрано, Капитане — Уйлямс се наклони напред и потопи върховете на пръстите си във водата. Показващите се изкуствени сетива светеха леко — пет блещукащи искрици в кървавочервената течност. Ясен, сякаш направен на метално фолио надпис се появи пред очите му и подробно описа съставките на водата.
— Е, как е? — не скри нетърпението си Хънтър. — Става ли за пиене?
— Страхувам се, че не, Капитане. Това е по-скоро някаква супа, отколкото замърсена вода. Съдържанието й е необикновено: соли на метали, висока киселинност и разни неща, които претендират да са ензими.
Кристъл се намръщи.
— Това не е естествена смес, Капитане. Звучи някак си много… много органично…
— Така изглежда — съгласи се Хънтър. — Мисля, че най-добре е да се махаме веднага, Докторе.
Уйлямс извади ръката си от водата и в същия миг обитателите на ямата, усетили, че плячката им се изплъзва, атакуваха устремно. Някакво синкаво пипало се стрелна от дълбините и се уви около китката на Доктора. Болката, изненадата и силното стягане го накараха да изкрещи силно. С крака се запъна в земята и така предотврати издърпването си в дупката. А пипалото дърпаше с всички сили.
Хънтър инстинктивно натисна спусъка и лъчът разкъса пипалото. Уйлямс падна по гръб, обърна се и залази колкото се може по-далеч от ямата, без да си прави труда да се изправя. Разкъсаното пипало се бъхтеше насам-натам в ямата. Бледа червеникава кръв полетя из въздуха. Капитанът се дръпна назад с цел да я избегне, когато още три пипала се издигнаха от кипящата вода. Те се увиха като камшици около тялото му и сковаха неподвижно ръцете му. После го повалиха на земята. Той отчаяно се бореше да не го издърпат към ямата, но хваткака им се стягаше и стягаше — стотици мънички мустачки се търкаха в стоманената му туника.
Кристъл изтегли сабята си и замахна към най-близкото до нея пипало. Острието едва-едва проникна в жилавото месо и тя натисна яко, за да го пререже.
Капитанът бе изтеглен почти на самия ръб на ямата въпреки усилията си да се задържи и освободи. Кристъл метна един поглед на Уйлямс, който полагаше грижи за контузената си ръка, и изкрещя:
— Хвани го, по дяволите! Аз не мога да свърша всичко сама!
За миг Уйлямс се изкуши и той да я прати по дяволите. Не искаше да рискува живота си за този капитан. Но когато съзря лицето на Кристъл, промени решението си. Не беше толкова луд, че да настройва един луд Изследовател срещу себе си. Бързо отиде напред и сграбчи краката на Хънтър. Допълнителната тежест затрудни пипалата, но тялото на Капитана беше издърпано вече прекалено близо до ръба на кладенеца.
Тогава Кристъл мушна сабята в ножницата, извади деструктора и стреля направо във водата. Пипалата веднага се сгърчиха, замятаха се и затръшкаха Капитана и Доктора по земта, но не отпуснаха хватката си. Жената изруга и захвърли настрани пистолета. После откачи от патрондаша си една бризантна граната и я метна в средата на ямата. Избухливото яйце изчезна и известно време нищо не се случи. Пипалата плющяха и дърпаха Хънтър. Уйлямс го държеше за краката и ругаеше яростно с пълен глас.
Водата изригна нагоре като мощен фонтан — гранатата бе избухнала нейде в дълбините на кладенеца. Пипалата се замятаха и изпуснаха Хънтър и Уйлямс. Водата вреше и кипеше. Парчета полусварено и опечено месо заплуваха на повърхността. Пипалата заплющяха по водата и се скриха. Постепенно вълнението затихна и невероятно мирна тишина се разстла наоколо.
— Нима на тази планета може да се намери някаква жива форма, която да не е вероломна и отвратителна? — изрече Хънтър, докато сядаше бавно и внимателно на земята.