— Денят още не е започнал, Капитане — отвърна Кристъл, запалвайки поредната си цигара. — Това може да се окаже като невинно дете в сравнение с останалите дяволи.
— Предлагам всички да се върнем на катера — Уйлямс просто изтрелваше думите си. — Аз и Капитанът може да имаме вътрешни наранявания.
— Не драматизирай толкова нещата — спря го Хънтър и направи някакъв символичен опит да почисти униформата си. — Натъртени сме малко и ударени тук-там. Това е всичко. Спокойно може да продължим напред. Колкото по-бързо се махнем от тази яма, толкова по-добре. В бъдеще ако се приближим до нещо подобно, първо ще хвърлим граната и едва след това ще изследваме качествата на водата.
Той обърна гръб на ямата и закрачи към града. Кристъл и Уйлямс се спогледаха и потеглиха след него.
Корби и Линдхолм вървяха, без да бързат след Меган Де Чанс. Скоро топящата се гора остана зад гърба им и пред тях се ширна гола равнина. Есперката бавно увеличаваше разстоянието между себе си и мъжете. По едно време се обърна с неподвижно и строго лице; искаше да им заповяда да бързат, но усещаше, че не я приемат особено сериозно. Според йерархията нейният ранг беше по-висок и затова Капитанът й беше възложил да води групата. Но нима всичко това, по дяволите, имаше някакво значение? Меган Де Чанс беше еспер!
Тази група хора притежаваха противоречив статут в Империята. От една страна, техните способности ги правеха незаменими служители, много търсени и награждавани. Но същите тези способности ги превръщаха в официално санкционирани парии, които предизвикваха страх и омраза у властниците. От най-ранно дество ги приучаваха да знаят мястото си, да бъдат кротки и покорни, общителни и никога да не са предизвикателни спрямо висшестоящите. Онези, които не усвояваха тези принципи, биваха брутално третирани и насилвани. Всички еспери носеха някакъв физически и ментален знак. Всъщност бяха граждани втора категория, съществуващи единствено защото бяха нужни. Всеки еспер мечтаеше да избяга, но единственото възможно убежище се намираше на бунтовната Мъглива планета. Дотам можеше да се стигне след дълго и опасно пътуване. Само няколко еспери бяха успели да го направят. Меган Де Чанс дори не беше опитала. Сигурно това беше причината да я включат в Дяволската Ескадрила, вместо да я изпратят в банката за резервни органи.
Корби така или иначе пет пари не даваше за есперите. Не им се доверяваше, но той нямаше доверие на никого, дори на себе си. Така, казваше си, никой никога няма да ме разочарова. Колкото до авторитета на Де Чанс, ако не предизвиква съдбата, той ще я остави намира. Не бързаше да попада в чуждия град. Нека другата група първа влезе в него. Те имаха Изследовател. Докато вървяха, Корби се вглеждаше без никакъв интерес в околността. Равнината се издигаше плавно пред тях, след което се спускаше надолу. Бледочервени облаци плуваха величествено над главите им и влизаха в крещящо противоречие със зеленикавото небе. Почвата под краката му беше твърда и неподатлива. Премрежваха я безброй пукнатини. Той смътно допускаше, че е виждал и по-пуст пейзаж, но да го убие господ, не се сещаше кога и къде.
Тъкмо пресичаха един висок хребет, когато нисък боботещ звук смути тишината и земята под краката им леко се потрепери. Мъжете замръзнаха на местата си, но ширналата се равнина остана все така гола и пуста. Меган Де Чанс побърза да отиде при тях и двамата бойци инстинктивно я закриха с тела. Ала атака не последва, земята бавно се успокои, а шумът продължи да се чува и дори стана по-силен и зловещ. Корби сложи ръка на деструктора си и погледна въпросително Линдхолм.
— Какво, по дяволите, става, Свен?
Линдхолм сви неопределено рамене, лицето му остана невъзмутимо.
— Може би земетресение. Повишената вулканична активност често предизвиква разместване на земните пластове. Това обяснява защо повърхността е така натрошена.
— Не е земетресение — намеси се бавно Де Чанс. — Виждала съм подобен терен и преди… Намираме се в страна на гейзери… Внимавайте! Те може да избликнат по всяко време.
И миг по-късно в непосредствена близост до тях струя вряща вода избликна от някаква пукнатина и се устреми като фонтан към небето. Сякаш зарева тежко ранено животно, към чийто глас се добавяше дълбок остър звук, резонирайки с трептящата земя. На върха фонтанът се колебаеше леко, преди да падне неохотно обратно върху изсъхналата почва, която жадно попиваше неочакваната влага.
Един след друг десетки гейзери изригваха от дълбините и стълбове гореща пара се понасяха към зеленото небе. Ревът стана оглушителен. Корби се обърна да попита нещо Де Чанс, но колкото и да викаше, шумът го заглушаваше напълно. Накрая се отказа и се отдаде на гледане. Мина известно време, преди гейзерите един по един да се укротят и да замрат — подземното налягане, което ги захранваше, силно намаля. Лека мъгла от микроскопична пара се добави към омарата. Земята продължи още малко да боботи тихо, като че си шепнеше нещо, след това утихна.