Не е много добре за нервите, ала Изследователите не са нервен тип. Тя настръхна, когато нещо се раздвижи близо до ръката й, но бързо се успокои — Капитан Хънтър седна до нея.
— И вие ли не можете да заспите, Изследовател?
— Нямам нищо против да бъда пазач, Капитане. Свикнала съм.
— Какво мислите за нашия нов свят?
— Виждала съм и по-лошо.
Хънтър я погледна замислено.
— Кристъл, какво стана на Грендъл?
Изследователката извади цигарата от устата си и издуха идеално кръгче. Тя наблюдаваше как пушекът постепенно се разстила във въздуха. Когато заговори, гласът й беше спокоен, само може би малко горчив.
— Това бе първата ми по-значителна длъжност. Свърших добра работа на Лоли и моята награда беше да пазя при археологическите разкопки на Грендъл. Тогава планетата все още не се наричаше така, разбира се. Ние не знаехме какво ни чака.
Това трябваше да бъде една проста и ясна работа — проучването на някои древни останки и няколко къса от машини, открити от първата вълна колонисти. В момента, когато за пръв път видях града, аз трябваше да усетя, че ще се случи нещо лошо. От сградите на повърхността беше останала само черупката, но когато започнахме да копаем надолу, все по-надълбоко и по-надълбоко, се натъкнахме на постройки, толкова добре запазени, като да са били напуснати преди ден-два. Скоро спряхме да копаем — нямаше да можем да запазим изгледа на това, което бяхме открили.
Градът се бе разпрострял на километри под повърхността, цял и непокътнат.
Това бе кошмар от стомана и плът, комбинация от дишащ метал и сребърножично месо. Имаше въртящи се цилиндри като блещукащи мазни вътрешности и помпи, които биеха като сърца. Имаше същества, които бяха станали част от функциониращи машини, и цели устройства с очи и вътрешности. Открихме мислещи машини, който изглеждаха така, като че ли са израсли по-големи, отколкото когато са били построени. Не ми бе за пръв път да виждам такива неща. Катастрофиралият чужд кораб на Ансийли беше… подобен, но този град беше нещо по-лошо. Много по-лошо. Който или каквото и да го бе построило и след това изоставило, не е било в ред, или с две думи, ние нищо не можехме да разберем.
Отдолу открихме подземията. Те бяха монументални, с внушителни размери, толкова чисти и лъскави, сякаш са били построени едва вчера. Бяха яко заключени, без никакъв знак какво съдържат. Имахме най-различни предположения относно съдържанието им, но всички искахме да ги отворим. Никога не бяхме виждали нещо подобно и трябваше да узнаем повече.
Оглеждайки се назад, си мисля, че всички ние бяхме малко луди. Бяхме прекарали твърде дълго време в града, далеч от нормалния свят горе. Бях главната, така че окончателното решение трябваше да произнеса аз. Аз бях Изследовател, обучена в изкуството да разбирам и да унищожавам чужди култури.
Градът беше отвратителен, но до момента не се бяхме натъкнали на нещо заплашително. А освен това воините на Империята бяха в обсега на SOS-сигнал. Въпреки всичко бях предпазлива — ние всички бяхме предпазливи, обаче никой от нас в действителност не си представяше, че нещо в подземията би могло да представлява евентуална заплаха за могъществото на Империята.
Тогава отворихме с бластери подземията и Спящите се събудиха. Загубихме двадесет мъже в първите няколко минути. Нашето оръжие бе напълно безполезно срещу дяволите, които открихме.
Бях затрупана полумъртва под отломките. Трябваше да видите, Капитане, тези живи метални същества, генетично проектирани за една-единствена цел — да убиват. Кошмари в плът и кръв, със силиконова броня, от която стърчат остри шипове. Макар да бяха огромни и ужасни, те се придвижваха с такава скорост, че през по-голямата част от времето ги виждахме като неясни фигури в гъста мъгла. Ноктите им разкъсваха метал и камък с лекота. Хилеха се непрекъснато, а в пастта им блестяха стоманени зъби. Преминаха през града, през археологическите разкопки и нямаше сила, която да ги спре.