— Всичко е чисто — обърна се тя към Линдхолм. — Погрижи се да направиш вътре в постройката лагер. Ръс и аз ще издигнем защитния силов екран. После ще можем да си починем.
Тримата се спогледаха, всеки очакваше другият да тръгне пръв. Накрая Меган Де Чанс се обърна и закрачи към монолита. Пред вратата почти спря, но се насили и влезе. Ако тя самата не вярваше на есперността си, едва ли можеше да го очаква от бойците. Вътре свали раницата си, извади полевия фенер и го запали. Познатото златисто лъчение намали каменната стая до поносими размери. Тя пристъпи внимателно напред.
Вътрешните стени по нищо не се различаваха от външните: голият груб камък беше покрит със заоблени ръбове и безброй кухини. Подът — гладък и равен, само по ъглите предизвикваше безпокойство. Жената бавно се разходи из празното пространство. Колкото повече се оглеждаше, толкова по-необяснима й се струваше тревогата. Дори се почувства леко засрамена, че се е оставила на въображението й да я надвие.
Но точно в този миг дъхът й секна: светлината на фенера се натъкна на самотна блещукаща млечнобяла сфера на пода в най-далечния ъгъл. Дълго я разглежда — не биваше да е тук. Нейната есперност би трябвало да я открие още при първото сканиране.
— Не казахте ли при влизането, че вътре няма нищо? — попита я Линдхолм.
Есперката се стресна, подскочи, след което направо пламна. Така се бе вживяла в разглеждането, че бе оставила психическите си защити да заспят. Дори не подозираше, че боецът е тук, докато не чу гласа му. Веднага се стегна.
— Не трябваше да има нищо — изрече думите си бавно и спокойно. — Щях да го открия.
— Означава ли, че е опасно?
— Напълно е възможно.
— Точно така — бързо каза Корби, надничайки през вратата. — Хайде да се измитаме далеч оттук, докато още можем да го направим.
— Я по-спокойно, Ръс — сряза го Линдхолм, без да се обръща.
— Доколкото зная, вие двамата трябваше да се захванете с поставянето на защитата — напомни Меган Де Чанс.
— Поприказвахме си и сметнахме, че е възможно да помислите, че имаме намерение да ви изоставим съвсем сама.
— Много сте галантни — отвърна Де Чанс. — Всъщност аз сама мога да се погрижа за себе си.
— Разбира се — изрече Линдхолм, но не откъсна замисления си поглед от млечната сфера на пода. — Ще успеете ли да измъкнете нещо от това чудо?
Меган Де Чанс се намръщи леко.
— Ще се опитам.
Тя се приближи бавно до сферата, коленичи пред нея, огледа я от всички страни, като се стараеше да не я докосва. Кълбото беше около петнадесет сантиметра в диаметър и излъчваше студен перлен блясък. Жената се откъсна от себе си и нежно докосна нещото със своята есперност.
Слънцето продължаваше да свети ярко и отвратително в блещукащото небе. От всички страни се извисяваха сгради. Нещо непонятно и ужасно се усещаше някъде наблизо и навсякъде. Кости — разпръснати и разкривени. Плът — стичаща се от потрепващите лицеви части. Очи — превръщащи се в течност и течащи незнайно къде. Същества — скачаха и се блъскаха едно друго, плъзгаха се по телата и се разтапяха. Крясък — ечи…
Меган Де Чанс рязко издърпа мисълта си от безкрайния поток образи. Падна назад по гръб, а устните й замърдаха беззвучно. Линдхолм протегна ръка да я успокои, но тя замахна слабо да го удари. Той приклекна до нея и й заговори бавно и утешително, докато накрая безмълвната паника отстъпи и тя отново можеше да мисли свободно. Жената задиша дълбоко и трескаво; накваси с език пресъхналите си устни.
— Какво се случи? — попита Линдхолм.
— Кълбото — изрече дрезгаво Меган Де Чанс. — Съдържа запис направо от някакъв чужд ум.
— И какво видя? — намеси се и Корби.
Тя бавно поклати глава.
— Лудост, ужас и насилие… Не знам точно. Още не мога да го осъзная напълно… За всеки случай не докосвайте кълбото. Лесно може да се загубите в него…
Жената се изправи на крака, обърна гръб на бойците от флота и започна да рови в раницата си. Мъжете се спогледаха. Линдхолм сви рамена и напусна стаята. След кратко колебание Корби го последва.
Поставянето на мините им отне много повече време, отколкото бяха очаквали. Почвата наоколо се оказа скалиста и твърда и техните инструменти с мъка я дълбаеха. Бързо се изпотиха. Очертаха периметъра чак когато светлината почти напълно угасна. Единствено златистият лъч на фенера, част от който се процеждаше през отвора на монолита, изглеждаше топъл и примамлив. Двамата влязоха вътре, потривайки ръце, и се заеха да помагат на Де Чанс да привърши настройката на преносимия генератор на силовото поле. Активираха го и тримата се отпуснаха да си починат. След малко оставиха спалните си чували настрани и без желание започнаха да приготвят вечерята си, която се състоеше от противни кубчета и дестилирана безвкусна вода. Накрая легнаха и зачакаха идването на утрото.