Никой от тях не искаше да заспива, но всички знаеха, че трябва поне да опитат. С идването на следващия ден щяха да имат нужда от мобилизиране на цялата си сила и издръжливост.
Гласът на Капитана звучеше спокойно и уверено, когато се свърза с тях след вечеря. Меган Де Чанс се постара и нейният да не изглежда по-зле. Корби се канеше сериозно да се намеси в разговора и да сподели колко е разтревожен от вида на монолита, но накрая се отказа — Хънтър нямаше да го разбере правилно. Може би като достигнат утре града… Е, той имаше лоши предчувствия и за града.
За голяма своя изненада Еспер Де Чанс заспа почти мигновено. Линдхолм се бе изтегнал по гръб със затворени очи и изглеждаше както винаги спокоен и невъзмутим. Корби се взираше в двамата си спътници. Никога преди не беше имал по-голяма нужда от сън. Отпусна се, като се надяваше да заспи бързо. Все още държеше широко отворени очите си, а ръцете притискаше силно до гърдите си. Очакваше монолитът да изглежда по-малко заплашителен, ако прекара известно време буден, но не стана. Таванът беше твърде високо, а светлината на фенера — недостатъчна да проникне до ъглите и дори най-слабият шум отекваше многократно в тишината. Той измъкна деструктора си и провери енергийното му ниво — успокои се, беше доста високо, но все пак трябваше да се насили, преди да го прибере обратно на мястото му.
— Станал си нещо нервен, Ръс.
Корби метна бърз поглед по посока на гласа и видя Линдхолм да седи върху спалния си чувал. Усмихна му се и сви извиняващо се рамене.
— Мястото не ми харесва, Свен — изрече той топло, като се стараеше да не говори високо. — Представи си само, опитвам се, насилвам се да си спомня поне едно нещо на тази смрадлива планета, което да ми е харесало, и не мога. Намразих я, Свен, и това си е. — Изтри устни с опакото на ръката си и не се изненада, когато тя затрепера. — Трябва нещо да пийна, Свен. Бих се справил с нервите си, ако пийна нещо силно.
— Съжалявам, Ръс. Както знаеш, аз не пия. Иначе щях да пренеса някоя и друга бутилка контрабандно на катера.
— Ох, направих го, но ги откриха — Корби направо се разтрепера от спомена, а лицето му лъщеше от пот въпреки студа. — Мразя този свят. Не искам да се намирам тук. Той също не ни иска. Мисля си какво всъщност правя в тази проклета Ескадрила. Никога не съм възнамерявал да ставам колонист. Във Флота служа от шестнадесетгодишна възраст и никога не съм прекарвал на една и съща планета повече от година. Така ми харесваше. Единствената причина да съм тук е, защото ми изглеждаше по-добра възможност, отколкото да прекарам остатъка от живота си във военен затвор. Представяш ли си какъв глупак съм бил? Тази планета е по-лоша и от най-лошия затвор.
— Успокой се, Ръс.
— Лесно е да го кажеш. Но нали и ти видя онази гора и онези неща, които наизскачаха изпод земята? Бил съм на повече светове, отколкото мога да преброя, виждал съм на тях доста странни неща, но в тях винаги съм намирал поне намек на някакъв смисъл. А този свят е побъркан — кошмар, от който не можеш да се събудиш и да избягаш. Утре имаме намерение да влезем в един град, пълен с подобни на тази сгради. Не мисля, че ще съм спокоен. — Той потърси умолително погледа на Линдхолм. — Какво да правя, Свен? Не мога да остана на тази земя, но не мога и да я напусна. Хванат съм в истински капан.
— Добре де, Ръс, успокой се. Нали аз съм тук — прекъсна го бързо Линдхолм, когато гласът на Корби стана истеричен. — Запомни едно: ти не си сам! Всички ние сме в една и съща лодка. И ако искаме да оцелеем, трябва да се държим здраво един за друг. Спомни си, че всички онези светове, които си видял, първоначално са изглеждали доста зле. Това просто е един друг свят и нищо повече. Само един друг свят.
Корби дълбоко въздъхна. Благодари на Линдхолм с поглед и се усмихна закачливо.
— Как го правиш, Свен? Как успяваш да останеш спокоен през цялото време? Или има нещо тайно, което си научил на Арените?