— Би могло да се каже и така. — Линдхолм се взря замислено през отвора в тъмнината. — Много неща могат да се научат на Арените, стига да останеш жив достатъчно дълго. Научаваш се да не се страхуваш, защото иначе можеш да бъдеш убит лесно. Научаваш се да не се сприятеляваш, защото на следващия ден може да се наложи да убиеш приятеля си. Научаваш се, че няма нищо гарантирано, дори и един-единствен ден от живота ти. Накрая стигаш до извода, че не трябва да ти пука от нищо: нито от убийства, нито от напрежение, нито от собствения ти живот. Едва тогава можеш да поемеш всякакъв риск и да надделееш при сблъсъка с всякакви чудатости. Защото нищо вече няма значение, въобще нищо. — Линдхолм погледна Корби. — Проблемът, Ръс, е всъщност в това, че след като си напуснал Арените, наученото там си остава вътре в теб. И вече не чувстваш нищо. Аз не се смея, не плача, не се страхувам, не съм добър. Арените са изсмукали всичко от душата ми. Но в мен е останало достатъчно от онова, което съм бил, за да мога да преценя какво съм загубил. Трудно ми е да проявявам интерес към каквото и да е, Ръс, защото за мен наистина нищо няма значение.
— А аз? — попита Корби бавно. — Имам ли значение за теб?
— Не знам — отвърна Линдхолм. — Спомням си за годините, когато заедно служехме във Флота, но аз обичам да си спомням за мечтите, които съм имал някога, и тази мечта е някак си по-ясна от всичко друго. През останалото време просто следвам своята воля. Не разчитай на мен, Ръс. Не е останало много от душата ми.
Еспер Де Чанс простена в съня си и двамата мъже я погледнаха стреснато. Тя мърдаше неспокойно.
— Кошмар — каза Корби. — Не ме изненадва.
Първата мина избухна с оглушителен гръм, последваха я веднага още две. Лумна ярка светлина. Мъжете мигновено се оказаха прави, с деструктори в ръце, а Де Чанс отвори широко очи.
— По дяволите — изруга Корби. — Какво ли е това?
— Нещо е вървяло навън — отговори Линдхолм — и е настъпило мините. Изключи фенера, Ръс.
Корби се подчини и загаси фенера. Тъмнината веднага се настани в монолита, сякаш никога не го беше напускала. Мъжете стиснаха здраво пистолетите си и зачакаха очите им да свикнат с мрака.
— Каквото и да е онова там, навън, то не е само — каза Корби. — Ще са нужни повече същества, за да се справят с мините.
— Усещам… нещо — изрече Меган Де Чанс, като се намръщи рязко. — Трудно задържам образа му. Улавям прекалено много записи, прекалено много, за да ги преброя. Те се движат, кръжат… Всички те са около нас. Ние сме обградени.
Избухна поредната мина. Тъмнината беше пронизана с ослепителна светлина. Корби зърна тъмни неясни сенки да обикалят тромаво около монолита отвъд периметъра и веднага тропането се върна. Чуваше се нещо като гигантско сърцебиене, което започваше да блъска по силовия екран с ужасяващо търпение, настойчивост и решителност. Боецът няколко пъти облиза пресъхналите си устни и неистово се втренчи в мрака.
— Спокойно, Корби — каза Меган Де Чанс. — Силовият екран ще издържи.
„По дяволите, мислеше си той, сега някой би казал, че съм торба скапани нерви.“
— Тя е права — спокойно произнесе Линдхолм. — Силовият екран е проектиран така, че да издържи всичко, дори деструктор или атомен взрив. Нищо не може да мине през него с груба и брутална сила.
Сякаш в отговор на думите му чукането спря внезапно. Заредената със скрита заплаха тишина отново се възцари в нощта. Меган Де Чанс се размърда неспокойно.
— Спряха да се движат. Стоят там… сякаш очакват нещо… Впрочем долавям нещо друго, нещо по-близо…
Подът под краката им внезапно подскочи и се разцепи с оглушителен трясък. Пукнатини плъзнаха навсякъде. И тримата с мъка се опитваха да се задържат на крака.
— Пробили са тунел под земята — завика Меган Де Чанс. — Идват за нас!
— Някой да намери фенера! — изрева Линдхолм.
— Запуши тази дупка — Корби приклекна, като яхна една издатина на повдигащия се под и напъха деструктора в най-близката пукнатина. Натисна спусъка и взрив изсушаваща земята енергия избухна долу. Оттам нещо изкрещя пронизително и след миг утихна. Линдхолм и Меган Де Чанс последваха примера му. Стрелбата бе съпроводена с повдигане на камъка и… Дълго време цареше само тишина и мрак.
— Те си отиват — размърда се по едно време бавно Де Чанс. — Всички си отиват.
Линдхолм намери най-сетне полевия фенер и го включи отново. Бледата златиста светлина им подейства успокояващо след гнетящата и влудяваща до паника тъмнина. Подът бе осеян с пукнатини и натрошен камък. Таванът не беше в по-добро състояние. Корби и Линдхолм се спогледаха и истерично се разсмяха.