— Отличен изстрел, Ръс.
— Добре де, добре — изрече Корби. — Знаеш как става това. Някои неща никога не се забравят.
ТРЕТА ГЛАВА
ГРАДЪТ
Капитан Хънтър и неговата група към единадесет сутринта достигнаха покрайнините на чуждия град. Яркото сребърно слънце се издигаше високо в бледозеленото небе и неговата светлина отразена от кулите на града беше прекалено силна, за да се гледа. Потоци от сиви облаци се простираха по небето като букви от някакъв чужд език, а студеният все още въздух режеше като бръснач. Хънтър се загръщаше по плътно и то не само заради студа. Известно време той стоеше като се взираше в глада, но все още не можеше да свикне с него. Той се простираше пред погледа му като гигантска загадка, отоговорът на която нямаше да добие смисъл, дори и да го знаеше.
Очевидното отклонение на града го заливаше като вкоченясващо студена вълна. Огромните сгради бяха назъбени и асиметрични, с ости ръбове и изопачени, покрити с миди покриви. Странни светлини светеха в празните прозорци като заплашителни погледи на свирепи очи. Каменни и монолитни обелиски стояха до кулите от блещукащ кристал и виещи се стъклени структури, прекалено заплетени за окото да се спре леко на тях. Имаше отворени врати и прозорци, чиито размери внушаваха, че съществата, които са ги обитавали, са били поне два пъти по-едри от хората. Тънки метални нишки исяха като паяжини между сградите, оформяйки някакво подобие на плетеница високо над земята. Ни звук в застоялия въздух, ни следа от някакво движение, където и да е в града.
Хънтър местеше поглед от една страна постройка на друга, опитвайки се да открие поне нещо привично, на което да се спре, но нямаше нищо, което разумът му да можеше спокойно да приеме. Чуждата архитектура подсъзнателно, на някакво много дълбоко ниво, му причиняваше огромно безпокойство. Тя не следваше каквито и да било човешки правила за смисъл и изпълнение. От абсолютните размери на мястото го побиваха тръпки. Който или каквото и да е това построило града, то мащабите му са значително по-големи от човешките.
— Тук сме вече почти час, Капитане — каза изследователката Кристъл, — а и помен няма от другата група.
— Може нещо да им се е случило — предположи Уйлямс.
— Щяха да се обадят, ако са изпаднали в беда — възрази Хънтър. — Но всъщност, вие сте права, Изследовател. Не може да висим тук цял ден, ще се свържа с тях, за да им съобщя, че сме пристигнали. — Той активира ком-импланта, но очите му останаха впити в града пред него.
— Еспер Де Чанс, тук Капитан Хънтър. Рапортувайте за вашето положение.
Не последва никакъв отговор, само зловеща тишина и то дори без пукане. Хънтър и Кристъл се спогледаха.
— Еспер Де Чанс, тук Капитан Хънтър. Моля, рапортувайте за вашето положение. Виждате ли града?
Той изчака известно време, но отговор отново не се получи.
— Линдхолм, Корби, чувате ли ме? — тишината се проточи. — Изследовател, чувате ли ме по вашата импланта?
— Съвсем нормално, Капитане. Нашата апаратура е в изправност.
— Тогава при тях се е случило нещо лошо.
— Освен ако градът се намесва с някакъм сигнал — каза Уйлямс.
Хънтър се смръщи замислено.
— Еспер Де Чанс, ако по неизвестни ме чувате, но не можете да отговорите, знайте, че възнамеряваме да влезем в града. Близо до центъра му се извисява огромна медна кула. Опитайте да се присъедините там към нас. Ако не сте там до настъпването на нощта, около 1900 часа катерно време, ние ще се върнем на западната граница на града и ще направим лагер. Капитан Хънтър. Изключвам.
Той отново погледна нещастно към града.
— Направихме всичко възможно. Хайде да тръгваме и да погледнем по-отблизо. Пригответе пистолетите, но никаква стрелба, освен ако не се появи определена заплаха.
Капитанът тръгна пръв, но се спря, когато Кристъл размаха ръка.
— Аз трябва да съм начело, Капитане. Нали съм Изследовател!
Хънтър леко се намръщи, но се съгласи. Тя имаше право. Бяха навлезли в нейна територия. Тя ги подкани да я следват с жест и ги поведе надолу по един къс скат към града. Капитанът вървеше непосредствено след жената, а Уйлямс завършваше колоната.
Сега когато се движеха по широките улици между масивните сгради, градът им се струваше още по-огромен и заплашителен. Кули тъмни като нощта, осеяни с остри пурпурни очертания, приличаха на протегнати за молитва ръце. Невероятните мащаби и свръхмогъщите форми на постройките караха Хънтър да се чувства като дете бродещо през един свят на възрастни. Стъпките им отекваха едва-едва; звукът почти мигновено се поглъщаше от извисяващите се от двете им страни стени. Капитанът сякаш понасяше добре тишината, но накрая не издържа.