Той бавно се огледа наоколо. Намираха се в огромно помещение петнадесет на петнадесет метра. По кристалния под навсякъде бяха осеяни изкривени и виещи се форми, които за него нямаха никакъв смисъл. Биха могли да бъдат и мебели, и статуи, и някакъв особен вид висша техника. Без вмъкнат в тях подтекст, те биха могли да бъдат каквото и да е. Дълги извити линии бяха изгравирани от пода до тавана в кристалните стени. Но предназначението им оставаше скрито.
— Ако имаше някой тука, шумът щеше да го раздвижи досега — каза Уйлямс. Той неохотно огледа стаята. — Може да са напуснали по някаква… съществена причина.
Кристъл бавно се запъпи към отвора в отсрещната стена, а Хънтър и Уйлямс я следваха. Ако някога е имало врата, то е било много отдавна. Те го преминаха и се озоваха в основата на някаква кула. Капитанът вдигна очи към лъчистата кристална колона и дъхът му спря. Върхът й се губеше стотина метра нагоре в смътната светлина, която струеше от кристалните стени. „Това е оптическа илюзия“ — помисли си той удивен, — „само така трябва да е. Невъзможно е сградата да е толкова висока.“ Отмести с труд погледа си и се съсредоточи на тясната рампа, която се виеше спирално нагоре по вътрешната стена. Тя започваше непосредствено от пода и продължаваше додето стигаше погледа му. Ширината й беше около два метра, а повърхността — гладка и чиста като останалата част на опушения кристал.
— Рампа вместо стъпала — забеляза Уйлямс. — Това непременно означава нещо.
— Няма съмнение — съгласи се Кристъл. — Но какво? Прекалено рано е да правим заключения, докторе.
Гласът и лицето й бяха както винаги безпристрастни и все пак Хънтър беше сигурен, че долавя някакъв вътрешен огън, ентусиазъм, нещо, което липсваше преди. Кристъл беше попаднала в стихията си и това й личеше. Тя започна да се катери по рампата. Ботушите й се тътреха и плъзгаха по гладката повърхност. Придържаше се с труд към вътрешната стена, но скоро откри как да пази равновесие. Хънтър и Уйлямс правеха като нея; едно падане щеше да бъде фатално. Липсата на парапети с височината ставаше замайващо. Мисълта за това се загнезди в главата на Капитана. Как би трябвало да изглежда едно същество построило тази рампа? Очевидно то не се безпокоеше от евентуално падане.
Продължиха да се изкачват следвайки спиралата плътно долепени до стената. Преминаха край доста врати, които водеха неизвестно къде, но Кристъл ги отмина и двамата й спътника трябваше да се подчинят, ако не искаха да изостанат. По едно време Хънтър изпита силни болки в бедрата и когато погледна колоната надолу, не видя дъното на кулата. Осеяният с кървавочервени жилки кристал, който продължаваше да излъчва мъгливата си светлина, бе навсякъде около него. Загуби чувство за ориентация и странно — сякаш винаги се бе катерил по тази рампа и щеше да го прави до безкрайност.
Като шок му подейства внезапното кривване на Кристъл в един отвор в стената и той едва сега разбра, че са стигнали върха на кулата. нстинктивно се обърна да се убеди, че Уйлямс е след него и като видя фигурата му, тръгна след Изследователката. Тя беше застанала на широка открита платформа и оглеждаше града. Намираха се на нещо на вид много крехко, но което с лекота издържаше тяхната тежест. Парапети отново нямаше и Капитанът се стараеше да бъде поне на метър от ръба. Погледна надолу и веднага му се зави свят. Височината беше почти триста метра, а той беше готов да се закълне, че сградата не беше толкова висока, когато влязоха в нея. Но това изобщо не безпокоеше Изследователката. Тя обхващаше с поглед целия град с жаден израз на лицето. Хънтър предпазливо я наближи и така направи място и на Уйлямс да се наслади на изгледа.
В първия миг той не успя да прецени истинската площ и мащабите на града. Последният се простираше на километри във всички посоки, мистериозен ландшафт от камък, метал и стъкло. Лъскавите ленти на пътищата се преплитаха като мрежата на пая, който е готов да лови всичко попаднало и мърдащо в нея. Долу не се забелязваше никакво движение. Цареше спокойствие и тишина. Но все така продължаваше да трепка странна светлина в прозорците, като очи на стражи, а във въздуха имаше почти усещащо се напрежение.
— И така, Изследовател — проговори най-сетне Хънтър. — Вие сте на ход. Какъв ще бъде той?
— Тук има живот — отвърна Кристъл с равен глас. — Усещам го. Градът е прекалено чист и недокоснат от времето и околната среда, за да е изоставен както изглежда на пръв поглед. Така че, каквото и да е то, което обитава тук, се крие от нас. От опит знам, че най-добрият начин да подплашиш нещо, което се крие, е да ме поставиш капан, в който да има нещо примамливо.