— Някой от нас ли? — каза Хънтър.
— Мен, ако трябва да бъдем точни — каза Изследователката Кристъл. Тя внезапно се разсмя и Хънтър насила отклони поглед от алчността, която загоря в очите й.
Меган Де Чанс и двамата й спътника стояха на края на града. Редицата високи назъбени кули се изправяха пред тях като преграда, тъжни и загадъчни в ярката дневна светлина. Тя се потърка по челото. Само един поглед към чуждия град бе достатъчен да й причини главоболие. Нейната есперност продължаваше да се опитва да открие смисъл в безумните форми, но не успяваше да ги обясни с теорията на архитектурата — основаваха се на чужда и неясна логика. Мъжете застанаха неспокойни от двете й страни. Де Чанс отново използва комимплантата си.
— Капитан Хънтър. Тук Еспер Де Чанс. Моля, отговорете!
— Пак ли нищо? — процеди Корби.
— Нищо — отвърна Меган.
— Можеш да опиташ с есперността си — предложи Линдхолм.
Меган Де Чанс се взираше в града, преструвайки се, че не го чува. Да се опита телепатичен контакт бе най-очевидното нещо, което следваше да направи, но тя с нищо не можеше да си обясни защо изпитваше такова нежелание да го осъществи. Единственото, което знаеше бе, че щом си го помисляше и я обливаше студена пот. Още помнеше за връзката, която бе направила там, от катера, когато за пръв път бе насочила есперността си към Уулф IV. Открила бе нещо огромно, старо и могъщо, нещо противно и ужасно… то не беше само. Беше сигурна, че се крие някъде из дебрите на града и я очаква, очаква да открие есперността си и така да я улови…
Но тя трябваше да определи местоположението на Капитан Хънтър. Трябваше да открие, какво се е слбучило с другата група. И преди всичко трябваше да преодолее страха си, защото иначе никога нямаше да се освободи от него. Можеше и трябваше да го направи. Тя беше телепат трениран от Империята и можеше да надмогне всичко. Затвори очи и изпрати мисълта си нагоре и навън простирайки я над града. Първо направи един предпазлив опит, готова да се затвори зад стоя защитен екран и при най-малкия намек за някаква опасност, но градът изглеждаше спокоен, тих и празен. Тя изпрати мисълта си още по-напред, но не откри следа от Капитана и хората му. Нямаше го и тревожното присъствие, което бе почувствала преди. Върна се обратно в тялото си, олюлявайки се известно време, защото главата отново я заболя и то по-силно отпреди.
— Нищо — призна си тя откровено. — По дяволите! Или Капитанън и хората му не са там, или…
— Или какво? — намеси се Корби.
— Не знам — Меган Де Чанс се намръщи замислено. — Успях все пак да уловя нещичко, смътен образ наистина, но би могло да е от значение. Вие не виждате оттук, но в средата на града има огромна медна кула. Мисля, че е важна за града, но и за нас в известна степен. Ще тръгнем натам. Не е кой знае какво, но е по-добро отколкото да седим тук на студа.
Корби и Линдхолм се спогледаха, но не казаха нищо. Де Чанс се стегна и ги поведе навътре в чуждия град. Мъжете вървяха мълчаливо след нея с пушки в ръце. Сгради от камък и метал се извисяваха около тях, преграждайки блестящите слънчеви лъчи. Странно светлина струеше от отворените прозорци, цветовете бавно променяха оттенъка си, докато се лишаваха от всякакъв смисъл. Единственият звук беше лекото топуркане на ботушите по твърдата и неподатлива земя. Сенките бяха невероятно плътни и студени.
Корби усети познато пробождане по тила, което означаваше, че някой го наблюдава. Военните инстинкти може и да не са така признати като есперността, но могат да помогнат на човек да запази живота си, ако се вслушва в тях. Той усърдно изучаваше отворите в сградите наоколо и непрекъснато беше нащрек за най-малкия шум и най-лекото движение, но това, което го следеше, не смяташе да се показва. Въпреки това Корби стисна по здраво деструктора си. Но и това не го успокои особено. От какво значение е силата на оръжието ти, щом няма в какво да се прицелиш.
Той изобщо не хареса града. Формите на сградите и техните размери го подтискаха по някакъв неуловим начин, а широките улици бяха проектирани по неразбираеми принципи. Безукорната им равнинност и безизразността им сякаш подсказваха, че не са докосвани от превозни средства и от времето. Даже въздухът миришеше на лошо. Серните изпарения от равнината бяха отстъпили място на нещо мазно, метално, което стържеше по нервите му.