— Без специална екипировка не — каза Корби. — Дори и тогава не изпитвам желание да си пъхам гагата, където не ми е работата. Да предположим, че накарам някое от тези неща да прави нещо, а след това не успея да го изключа. Освен това не мога да кажа, че ми харесва вида им, Свен.
— Да, знам. Ти мислиш, че някой ни наблюдава. И аз започвам да мисля същото. Това е по твоята част, Еспер. Ти изглеждаш наред. Да си тръгваме ли или ще тродължим?
— Мисля, че бихме могли да поизучим това място — отвърна тя спокойно. — Потърсете врата, стълби ли нещо подобно.
Те се оживиха и затърсиха път през грамадите на непознатите машини, като се стараеха да не докосват нищо. Постоянното хъмкане на машините се носеше настойчиво на границите на техния слух като скръбен стон, който не може да се спре. Корби се втренчи в една от тях и неволно си помисли, че може би ще падне смях, ако стреля в някоя с деструктора си, ей така да види какво ще се случи. Никога не изпитваше преклонение пред мистериите. Винаги е искал да знае какво става и къде се намира; стига с това да промени нещата в своя полза. Бързо се огледа, когато Линдхолм извика нещо. Грамадният мъж стоеше пред отвора на врата в отсрещната стена.
— Откъде, по дяволите, се появи това? — изненада се Корби.
— Убий ме, ако зная — отвърна Линдхолм. — Кълна се, преди миг нямаше нищо. Може би случайно сме натиснали отварящия механизъм.
— Да, може би — навъси се Корби. В помещението оттатък бе тъмно и мрачно; бледорозовата светлина не проникваше надалеч.
Линдхолм пристъпи напред с насочен деструктор. Корби го следваше плътно по петите. Меган Де Чанс не помръдна от мястото си. Линдхолм със спокойни и отмерени стъпки закрачи през отвора, местейки бързо деструктора в различни посоки, като очакваше да се появи отнякъде цел. Но стаята се ширеше празна и изоставена, стените й бяха голи и безлични, а високият таван чезнеше в мрака. Успокоен той свали оръжието си и започна да се разхожда насам-натам. Корби и Де Чанс също влязоха вътре.
— Ама че весело местенце — изтърси Корби. — Ако не сте го забелязали още, ще ви кажа, че други врати не се виждат. Какво ли ще стане, ако входът, пред който преди миг минахме, се затвори, а?
— Тогава ще трябва да избиеш дупка в стената. Еспер Де Чанс, добре ли сте?
Мъжете веднага я наобиколиха, понеже тя се олюляваше. Лицето на жената бе станало призрачно бледо от неясната светлина, а погледът й бе втренчен неподвижно в една точка.
— Не мога да ги чуя — изрече тя тихо. — Усещам ги, заобиколили са ни. Събуждат се!
— Кои са те? — стресна се Корби.
— Събуждат се — прошепна Де Чанс. — Идват за нас. Те искат това, което ни прави здравомислещи.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ЧУЖДОТО
— Ако й поставим капнк — каза Изследователката Кристъл, — аз трябва да бъда стръвта. Не се обиждайте, Капитане, по-вероятно е да оцелея, дори нещата да тръгнат зле.
— Нямам възражения — съгласи се Хънтър. — Преди време съм виждал Изследовател в действие.
— Надявам се, че е било от растояние — каза Кристъл.
— Разбира се — засмя се Хънтър, — щом съм тука.
Кристъл се усмихна мимолетно и огледа просторния площад, където смятаха да поставят капана си. Назъбените метални постройки стояха в непосредствено съседство с вседесъщите каменни монолити и заплетени сгради от блестящо стъкло. Към него водеха три подстъпа, единият от които бе преграден от висока чакълена стена, възникнала сред срутването на една сграда. Нямаше никакъв белег, който да указва защо се разрушава, докато съседните изглеждаха непокътнати. Есперката извади сабята от ножницата и изпробва нивото на мъдростта на силовия си екран. Всичко изглеждаше наред. Сега оставаше само плячката да се хване в капана, а те да й се нахвърлят.
Беше така просто и правилно, че не можеше да не сработи. Хънтър и Уйлямс щяха да напуснат площада, вдигайки голям шум, след което по заобиколен път щяха да се върнат тихо и да се притаят в някакво прикритие. От своя страна Кристъл ще стои спокойно на средата на площада и ще чака нещо да дойде. Обичаше да действа направо, когато беше възможно, и смяташе, че колкото по-сложен е един план, толкова по-голям шанс има да се провали. Освен това те сега нямаха никакво време. До падането на нощта оставаха три часа и никой от тях не желаеше да остава по тъмно в града. Той можеше и да изглежда изоставен, но в него имаше призраци и те не изглеждаха никак дружелюбни.