— Къде сме? — попита Де Чанс дрезгаво и Корби подскочи.
— Всичко е наред — каза бързо той. — Ти си на сигурно място. Ние сме в една сграда. Тя е напълно празна. Как се чувстваш?
— Не мога да кажа точно. Странно. — Тя бавно поклати глава. — Има толкова много следи, толкова много чужди умове, почти се загубих сред тях. Не мога да разбера повечето от тях. Техният начин на мислене за нас е лишен от смисъл. — Лицето й се проясни, загуби своята неопределеност и тя погледна двамата право в очите. — Трябва да се махаме от града. Ако има нещо, в което съм сигурна, то е, че те са опасни. Ужасно опасни.
— Ти продължаваш да казваш „те“ — прекъсна я Линдхолм. — Колко чужденци има тук? Къде се крият?
— Те са тук — отвърна Де Чанс. — Те са навсякъде. Чакат. Чакали са дълго време. Ние ги събудихме. Не зная колко са — стотици, хиляди… Нямам представа. Следите се изместват, променят се. Но те са наблизо. Знам го. И се приближават непрекъснато. Трябва да напуснем този град.
— Звучи ми добре — зарадва се Корби. — Какво ще кажеш, Свен?
— Задръж така, Ръс. — Линдхолм гледаше есперката замислено. — Не искам да те обидя, еспер, но в каква степен можем да се осланяме на думите ти? Ще ни предоставиш ли някакви факти, впечатления?
— И да, и не. Не мога да го обясня на някого, който не е еспер. Контактът с един чужд ум е нещо изключително трудно, никой не е в състояние да разбере как става. То е като да гледаш в криво огледало, опитвайки се да разпознаеш това, което виждаш там. Успях да разбера все пак няколко неща, в които съм сигурна. Енергийните ресурси на града са под земята, заровени дълбоко в най-ниския пласт. Километри надолу. Те все още функционират, независимо че са изоставени от векове. Сега градът се съживява и набира мощ. Не знам какво точно представлява тази енергия, но по някакъв начин е свързана с Медната кула в центъра на града. Тя е ключът към всичко, което става тук.
— Тогава няма да е лошо да й хвърлим един поглед — обади се Линдхолм. — Може и да открием отговорите на някои въпроси.
— Да не си луд? — възкликна Корби. — Ти чу какво каза есперката, това място оживява и стотици, а може би и хиляди чудовища тръгват към нас сега! Трябва да се измъкнем оттук, докато все още можем.
— Стига, Ръс, няма просто така да обърнем гръб на всичко. Ние сме отговорни и за останалите от Ескадрилата, а и за колонистите, които ще дойдат след нас. Сега имаме най-добрата възможност да намерим отговорите на някои въпроси, докато всичко все още само се пробужда и е дезориентирано.
— Отговорност? Свен, те ни стовариха тук да умрем! Никой не дава пукната пара за нас. Ние сме пушечно месо, ето за какво са ни изпратили. Единствената ни отговорност е за самите нас.
— Какво ще кажеш за останалите?
— Какво искаш да кажа?
— Позволете ми да се намеся — обърна се Де Чанс към Линдхолм. — Корби, колкото и да ми е неприятно да го призная, Свен е прав. Ако не намерим отговора сега, докато все още е възможно, чуждите от този град ще убият всички ни. Те ще ни смажат. Ние не можем да се измъкнем. Единствената ни надежда е Медната кула и това, което ще открием там. А сега млъкнете и бъдете храбри.
Корби кимна мрачно.
— Добре, еспер. Къде е кулата?
— Не е далеч. На не повече от километър.
— Чувствате ли се в състояние да вървите толкова дълго?
— Смятам, че ще мога.
— Има ли нещо, което трябва да знаем за кулата?
— Да. — Лицето на Де Чанс се сгърчи, придоби неопределен израз, като че бе далеч оттук.
— Мисля, че кулата е луда.
— Великолепно — възкликна Корби. — Нямам думи!