"Така — помисли си решително Корби. — Това е. Стига толкова
Той разчисти малко пространство пред себе си със сабята и екрана, вдигна пистолета и продупчи стената. Де Чанс и Линдхолм бързо последваха примера му, пробивайки си път през скупчените чудовища. Тримата прекрачиха през дупката в отвъдния мрак. Двамата мъже бързо се обърнаха и закриха отвора със силовите си екрани, докато Де Чанс извади полевия фенер от раницата си. В бликналата внезапно светлина видяха, че стаята е празна с изключение на някаква неизвестна апаратура и есперката си поотдъхна. Чудовищата напираха срещу двата екрана, опитвайки се да си пробият път. Една гъбена глава експлодира, изригвайки градушка от гърчещи се личинки във въздуха.
— Трябва да запушим тази дупка и да я барикадираме — предложи Линдхолм. Дишането му бе накъсано и запъхтяно но гласът му бе спокоен и безразличен както винаги.
— Звучи добре — съгласи се Корби. — Ти и есперката намерете нещо. Аз ще ги задържа. Но побързайте, дявол да го вземе!
Той пристъпи напред, за да удържа дупката, мобилизирайки последните си сили да се доближи. Чудовищата се втурнаха напред, ала той ги посрещна със сабя и екран. Въпреки че бе уморен и зает, въпреки че всичко го болеше, все пак успя да осъзнае, че вече не се страхува така, както преди. Боеше се, и то много, но това не бе онзи спиращ сърцето, парализиращ страх, който го бе терзал толкова дълго време. Страхуваше се, едновременно с това обаче бе спокоен и можеше да мисли и да се бори. Може би причината се криеше в това, че сега просто нямаше избор — да се бие или да бяга. Ако беше слаб и нерешителен, тук той просто щеше да бъде убит. Не че имаше някакви илюзии относно шансовете за изхода от тази борба. Ако Свен или есперката не донесяха по някакво чудо нещо колкото се може по-бързо, той щеше да бъде мъртъв и го знаеше. Тази мисъл присвиваше стомаха му и дишането му се учестяваше, но не го парализираше и не му късаше нервите.
„Кой знае, може просто да свиквам със страха?“
Устата му се изкриви в нещо като усмивка, а пистолетът му взриви една пълзяща твар на стотици трепкащи парченца.
— Отстрани се от пътя ми, Ръс! Веднага!
Корби падна назад, а Линдхолм сам, без ничия помощ натисна масивна част от една чужда машина в отвора, запушвайки го напълно. Корби не смееше дори да си помисли колко ли тежи това проклето нещо. Но затова пък изглеждаше достатъчно здраво и стабилно, за да задържи чудовищата, докато се измъкнат. Той понечи да се отдръпне от стената и се свлече. Зави му се свят и пред очите му притъмня.
— Полека, Ръс — успокои го Линдхолм. — Почини си малко и поеми дълбоко въздух. Барикадата ще издържи още малко.
Корби седна на пода и задиша дълбоко. Главата му се поизбистри, но той не можеше да прецени дали ще е в състояние да тича, стига да имаше накъде. Огледа бързо новата стая. Не бе толкова голяма, колкото предишната, но светлината на фенера не достигаше до отсрещната стена, а високият таван бе скрит в сянката. Тумбести тромави машини стояха, подредени в редици. Те бяха съвсем различни една от друга, като никаква светлина или друг белег не показваха дали функционират. Но Корби се съмняваше в тях по принцип. На пода зееше дупка, чиито остри краища излъчваха топлина от деструктора на Линдхолм, когато бе изтръгвал машината. Късове стомана и стъкло стърчаха като счупени кости. Корби пое дълбоко въздух, изключи своя силов щит и се изправи отново на крака с помощта на Линдхолм и есперката.
— Отлично — изрече дрезгаво той. — А сега какво?
Линдхолм сви рамене.
— Не можем да се върнем назад, следователно трябва да вървим напред. Има още една врата, там, зад машините.
Корби погледна Де Чанс. Тя се бе обърнала, лицето й бе сгърчено и обезумяло, вслушвайки се в нещо, което само тя можеше да чуе.
— И така — обобщи той, — какво мислите с есперката? Съгласна ли сте?
— Да — отговори Де Чанс. Изразът й не се промени. — Нямаме друг избор. Всички пътища са блокирани. Освен това има нещо горе пред нас, което искам да видя.
Линдхолм я погледна внимателно.
— Какво е то, еспер? Какво има пред нас?
— Нещо интересно — изрече Де Чанс замечтано.