Градът западнал. Улиците му били изпълнени с ужасни, гнусни твари, безумието придобило форма и очертания. И накрая достигнали до ужасния финал. Чужденците не можели да умират. Ако някой крайник бивал откъснат, израствал отново. Раните зараствали за секунда. Чудовищата се разкъсвали и изяждали едно друго, но дори и най-жестокото зверство не могло да ги убие вече.
Градът просъществувал още малко. Устройството действало само върху жива материя. В края на краищата и градът се разпаднал, защото машините били занемарени. Само великото Устройство, конструирано така, че да работи за вечни времена, продължавало да изпълнява своето предназначение. Неговото влияние се разпростряло по цялата планета, въздействало в една или друга степен върху всичко живо. Но тогава се случило нещо непредвидено.
Великото Устройство и чужденците имали непрекъснат двустранен контакт, така че програмите му да отговарят на техните желания за промяна. Така постепенно, но прогресивно безумието на чужденците започнало да се предава на Устройството и то полудявало. Програмите му започнали да се изкривяват и изопачават в усилията си да изпълнят желанията и мечтите на хората. Накрая то отгатнало опасността, която се криела в него, и предприело единственото възможно действие — самоизключило се, приспивайки града с надежда бъдещето да доведе до решаването на дилемата.
Времето минавало. Трудно е да се каже колко години или векове изтекли. Чужденците не можели да умират, а Устройството било спокойно. То чакало, поддържайки се с минимум енергия.
Но ето че пристигала Дяволската Ескадрила и есперността на Де Чанс събудила великото устройство от вечния му сън. Твърде много време обаче било изминало и то вече не било нормално. Може би защото извънредно дълго било подложено на безумието на чужденците или пък светът твърде много се различавал от онзи, на който то било конструирано да служи, така че нищо нямало вече смисъл за когото и да било. Нищо не било от значение. Великото Устройство си имало своите програми.
То събудило Спящите и града и кошмарите започнали отново.
Де Чанс падна на колене и се разтресе неудържимо. Повърна на пода и Корби протегна ръка да я успокои. Линдхолм погледна натам, откъдето бяха дошли. Нещо напираше насам. Той вдигна силовия си екран и измъкна деструктора от кобура. Стената се пропука отгоре додолу и се разтроши на парчета, когато някакво огромно бронирано тяло се вряза в нея. Един летящ камък разби полевия фенер на Де Чанс и тъмнина изпълни стаята.
ШЕСТА ГЛАВА
ЛОВЪТ
Вечерта преваляше, бавно настъпваше нощта, когато Хънтър водеше Доктор Уйлям и Изследователката по улиците на изоставения град. Зеленото небе стана тъмно и зловещо, когато слънцето бавно потъна зад гигантските кули. Сградите хвърляха сенки със страшни очертания и осветените тук-там прозорци изглеждаха ярки и злокобни в плътния мрак. Студът беше кучешки, а ставаше още по-студено и Хънтър трепереше въпреки загряващите елементи в униформата му. Той погледна тайно Кристъл и Уйлямс, но никой от тях не проявяваше признаци, че го мъчи студът. Капитанът се намръщи. Изследователката бе тренирана да издържа на екстремни колебания на температурата, докторът обаче бе цивилен. Най-вероятно тези скрити в него приспособления бяха причината. Хънтър споделяше всеобщото недоверие към черноборсаджийските присадки, ала сега бе принуден да признае, че понякога вършат работа. Той духна в замръзналите си длани и ги заудря една о друга, опита се да си мисли за топли неща.
Движеха се вече около час, но Медната кула не се бе приближила много. Тя стоеше пред тях, висока и непристъпна, извисяваща се над заобикалящите я сгради със своите проблясващи метални шипове, студени и изострени. Изглеждаше огромна още когато тръгнаха към нея, но едва сега Хънтър бе започнал да осъзнава колко висока и масивна беше тази структура в действителност. Не за пръв път се чудеше какво, за Бога, щеше да прави, когато най-после стигне до нея. Ако изобщо успее.