Ръката му неволно се насочи към деструктора. Не беше особено доволен, когато взе пистолета на Изследователката, след като загуби своя, но трябваше да признае, че се почувства много по-добре с оръжие в ръка. А ако поне половината от това, което бе чувал за Изследователите, бе вярно, тя изобщо нямаше нужда от пистолет. Уйлямс все още притежаваше и пистолет, и сабя, разбира се. Естествено беше той да отстъпи сабята си на Хънтър, тъй като докторите нямаха опит с хладно оръжие, но Капитанът реши да не настоява. Уйлямс и без това бе достатъчно нервен, а без оръжието, което да му придава смелост, той щеше напълно да се разкапе заради своите скъпоценни допълнения.
— Капитане — наруши мълчанието Уйлямс. — Мислех си…
— Да, Докторе? — учтиво се отзова Хънтър.
— Нашето оръжие не е много ефикасно срещу тези чужденци. Няма ли да е по-добре, ако пак се натъкнем на нещо подобно, да инсталираме портативните силови полета да ни пазят?
Тъжна въздишка се надигна в гърдите на Хънтър, но той я потисна.
— Искам да ви кажа, Докторе, че монтирането на екраните изисква време и не мога да си представя как чужденците ще стоят спокойно отстрани и ще ни чакат да го направим. А ние ще ги чакаме да загубят интерес и да избягат? Не, Докторе, не намирам вашия план за много практичен. По-добре да запазим мощността в кристалите на екраните, ако възникне нещо наистина непредвидено.
Млъкна, защото разбра, че докторът не го слуша. Уйлямс се намръщи, прехапа долната си устна и замръзна на място. Кристъл и Хънтър също спряха. Уйлямс се огледа, наклони глава на една страна, вслушвайки се сякаш в нещо, което само той можеше да чуе. Хънтър също се заслуша, но всичко му изглеждаше тихо и спокойно. Погледна Изследователката, ала тя сви рамене.
— Нещо идва — прошепна Уйлямс. — Чувам го. И каквото и да е то, този път не е само.
Той направи няколко крачки в кръг и лицето му постепенно изгуби цвета си.
— Те са навсякъде около нас, Капитане. Чувам ги как прииждат от всички посоки. Твари от всякакъв вид.
— Бъди по-конкретен — заповяда Кристъл. — Какво точно чуваш?
— Твари от всякакъв вид — повтори Уйлямс, гласът му се извиси, той почти закрещя: — Те наближават! Трябва да се измъкваме, докато все още можем. Те идват за нас.
— Спокойно — каза Хънтър. — Изследовател, вие чувате ли нещо?
— Нищо, Капитане. Но ако неговият слух е усилен…
— Да — потвърди Хънтър.
Кристъл изтегли сабята си.
— Мисля, че не е лошо да намерим някакво прикритие, Капитане. Тук сме прекалено изложени.
— Напълно сте права, Изследовател. — Хънтър извади деструктора и бързо се огледа. Имаше много сгради наоколо, обгърнати от сенките на настъпващата нощ, но никаква врата не се виждаше. Някаква постройка вдясно му се стори полуразрушена от експлозия. Едната й част откъм улицата бе откъсната, останали бяха само метални пръчки като счупени кости и неравен отвор на върха на купчина натрошени камъни. Хънтър тръгна натам, останалите го последваха.
Изкатерването по камъните се оказа доста лесно. Капитанът спря на върха, извади полевия си фенер и го включи. Бледата златиста светлина разкри пред очите им просторна празна стая отвъд отвора. Сените бяха покрити със сребристи метални фигури, които образуваха смущаващи рисунки, граничещи с пълна липса на смисъл. Хънтър погледна към улицата долу. Той все още не виждаше и не чуваше нищо въпреки допълнителната възможност, която височината на чакъления хълм му предоставяше. Започна да си мисли дали Уйлямс в своята изнервеност не се е уплашил от собствената си сянка. Но в този момент до ушите му достигна лек шум, като шепот, като нещо много отдалечено в пространството. Той се завъртя и се взря в посоката, от където се чуваше шумът. Някъде далеч в мрака нещо се движеше. Хънтър се наведе и се скри зад един голям камък. Кристъл вече беше намерила прикритие. Уйлямс извади пистолета си, но стоеше на открито, воден в настъпващия здрач от засиленото си зрение.
— О, Господи! въздъхна той и гласът му секна.
— Какво е то? — попита Кристъл. — Какво виждаш?
— Някой е отворил вратите на Ада — отвърна Уйлямс. — И всички демони са нахлули в града.
Хънтър се обърна към Кристъл и погледите им се кръстосаха. Капитанът се взря отново в тъмнината, облачета бяла пара се носеха в студения въздух от дъха му. Сега, когато бяха спрели на едно място, му беше още по-студено. Точно в този миг той зърна за пръв път това, което се движеше срещу него, и леден ужас го накара да настръхне. Огромна вълна от подскачащ, бягащ и пълзящ живот се надигаше, заливайки широката улица, и се насочваше право към скрилите се хора, ужасяващ поток от кошмари и уродливост. Имаше твари, стъпващи на два крака, и други, които тичаха на четири, а и такива, които подскачаха във въздуха, като че бяха безтегловни. Имаше същества с вълчи зъби и нокти, които се хвърляха и разкъсваха съседите около тях. Имаше такива, които изглеждаха, като че бяха обърнати отвътре навън, и някои, чиито форми изобщо нямаха никакъв смисъл.