Исполински насекоми пълзяха покрай сградите като бръмбари върху капака на ковчег. Кривещите се сенки плющяха във въздуха. Чуждите твари пищяха, ревяха и бърбореха, а имаше и звуци, които приличаха на човешки плач и смях. Те идваха, надигаха се от тъмнината безкрай, пришпорвани от невидим остен, приближаваха се с всяка изминала минута. Хънтър гледаше демоните на града и у него се надигна желание да се обърне и да избяга. Не, той не можеше да ги понася! Как изглеждаха само! Тези противни форми и безумни конструкции бяха истинска заплаха за неговия разум.
Но не можеше просто така да им обърне гърб и да избяга. Той бе Капитан и трябваше да дава пример. Дори и да е скован от страха така, че да не е в състояние правилно да мисли. Старата позната паника терзаеше нервите му, заплашвайки всеки момент да се отприщи. Дишането му се учести и пот изби по челото му, когато погледна деструктора и забеляза, че ръката му трепери. Пое дълбоко въздух и се пребори с паниката. Няма значение, че умира от страх и му е трудно да го преодолее. Трябва да се справи. Усети как лека по-лека напрежението спада. Имаше някаква утеха да знаеш, че по-лошо от това вече не може да стане. Поне очакването бе свършило и никакви изненади нямаше повече да го безпокоят. Той вдигна деструктора, за да посрещне надигащата се маса чудовища. Ръката му все още трепереше, но толкова леко, че само той си го знаеше. Сграбчи Уйлямс със свободната си ръка и го издърпа до себе си. Докторът се дърпаше, стремейки се да освободи ръката си, и в един момент Хънтър си помисли дали пък не иска да го остави да го убият.
Чужденците бързо се приближаваха до купчината камъни и Капитанът откри, че изпитва истински ужас от техния вид. Нито един от тях нямаше строго определена форма. Като някакъв безумен каприз, като продукт на прищевките на множество непрекъснато променящи се памети тези твари сменяха обема си всяка минута. плътта се стичаше по костите като топящ се восък, преливайки се от една форма в друга. Нови очи се опулваха в бълбукащото месо, нови ръце изхвърчаха от най-невероятни места. За миг в паметта на Хънтър проблесна споменът за статуите от камък, които бе видял в откритата равнина — като че бяха направени от части и парчета от най-различни биологични видове, напълно несъвместими един с друг. Дали все пак не бяха някакво предупреждение?
— Бъдете готови. — Гласът на Хънтър прозвуча сравнително спокойно. — Доктор УЙлямс, изчакайте да се приближат достатъъчно и едва тогава се прицелвайте! Изследовател, вие имате значителен боен опит. Заемате позиция, аз и Докторт ще ви прикриваме отстрани.
— Разбрано, Капитане! — Кристъл обхвана с поглед милионите гнусни изчадия, усмихвайки се неприятно. Хънтър потръпна. Имаше нещо ужасно, диво и алчно в усмивката й. Като че гледаше приближаващ се към нея любовник.
— Не можем да останем тук! — внезапно възкликна Уйлямс. — Вижте ги. Ще бъдат тук всеки миг, а ние нищо не можем да направим, за да ги спрем. Трябва да бягаме, докато все още е въжможно.
Той се измъкна от прикритието си и се насочи към отвора в стената. Хънтър сграбчи ръката му и го издърпа обратно.
— Не бъди глупак, Уйлямс! Колко далеч ще можеш да избягаш сам? Дръж се и пази Изследователката отстрани. В противен случай, кълна се, ще те убия собственоръчно.
Уйлямс му се озъби, но остана там, където Хънтър го бе дръпнал.
— Не трябва да оставаме тук! Можем да се спуснем долу в сградата и да барикадираме дупката със силовите екрани.
— Вече обсъждахме това, Докторе. Екранът ще издържи, докато позволят енергийните кристали, след което сме загубени. Дотогава без съмнение чужденците ще са ни обградили. Ще се смъкнем в сградата, когато стане необходимо, не и преди това. А сега активирай своя екран и се приготви да ги посрещнем. Компанията приближава.
Уйлямс отвърна лицето си с отвращение и удари ръката си отстрани. Светещото силово поле се появи, а той замърмори тихичко нещо на себе си. Хънтър погледна Кристъл. Екранът й вече бе включен, а тя се хилеше към приближаващите се чужденци. Хънтър издърпа бойната си кама от ботуша си, изпробва с ръка тежеста на деструктура, след което активира силовия екран. Чужденците бяха вече съвсем близо. Направи крачка напред, така че да охранява Изследователката отляво, удобно притиснат до избрания от него камък за прикритие. Честно казано, ползата от него в момента не бе голяма, но не беше лошо, че го има. Изследователката стоеше открито срещу чужденците и изглеждаше силна и уверена, като че ли прикритието бе само за обикновените простосмъртни, към които тя не принадлежи.