„Тя е Изследовател — помисли си той, — може би те изобщо не се нуждаят от прикритие.“
Капитанът погледна към наближаващата паплач и сърцето му спря да бие. Изпълваха улицата открай докрай, докъдето стигаше погледът му. Чудовищно уродливи, те нямаха брой и бяха с най-разнообразна форма и размери.
„Не е справедливо! — помисли си Хънтър с горчивина. — Не го заслужаваме. Ние сме само Ескадрила, макар и за Ада. Това е работа за цяла рота от ударните части. Не сме бойци. Не, наистина не ставаме за това. Ние сме отхвърлени и наранени; изгнаници и излишни хора.“
Той пое дълбоко въздух.
„Какво пък, по дяволите, може би ще имаме късмет!“
Чужденците бяха вече тук, най-близките само на няколко метра от тях. Гигански ракообразни с остри щипки и опулени очи на края на дълги стебла. Техните многочленести крачета потропваха гръмко по улицата. Докато Хънтър ги гледаше, едно от ракообразните се поду внезапно. Черупката му започна да съска и да се топи и чифт ципести криле избиха откъм гърба му. То се издигна във въздуха, крилата се разпростряха невероятно, когато се извиси над хората. Хънтър се прицели внимателно с деструктура и стреля. Изпепеляващият енергиен лъч го улучи право в гръдния кош и то експлодира, разпръсквайки парчета счупен хитин като шрапнели. Чужденците, който не можеха да се докопат до падналото създание, се драскаха и разкъсваха едно друго. Никое от тях не умираше. Те бяха надмогнали смъртта. Великото Устройство се бе погрижило за това.
Огромни стоножки трополяха по улицата, дълги около тридесет метра, малките им като луковички глави се състояха само от уста и зъби. Някакви личинки се гърчеха сред плътта. Уйлям разцепи на две една от тях със своя деструктор. Двете половини станаха веднага две отделни твари и се втурнаха напред, пришпорвани от същата неумолима решителност, като и останалата част от ордата. Хънтър се чудеше какво ли ги води. Не ще да е само глад. Може би естествената, строго фиксирана форма привлича чужденците, както светлината привлича пеперудите? Ненавист? Съжаление? Хънтър поклати глава — това бяха човешки чувства.
Потокът се стремеше напред, Ескадрилата ги посрещна със святкаща стомана. Кръв, обагрена във всевъзможни краски, хвърчеше във въздуха, когато стоманените остриета се врязваха в подвижната плът, но чужденците продължаваха да напират. Те можеха да бъдат наранявани, но не и убивани, а и бяха свикнали с болката. Само това, че се изяждаха едно друго, ги задържаше да не се нахвърлят върху Ескадрилата. Хънтър завъртя своя нож със сурова решителност, защитавайки себе си и пазейки Изследователката с всичко, на което бе способен. Острият като бръснач ръб на силовия екран също бе от полза. От другата страна на Кристъл Уйлямс размахваше сабята си така, сякаш тя нямаше тегло и нито веднъж не пропусна цел.
„Има доста добавки. Сигурно е натъпкан с тях от главата до краката.“ — помисли си Хънтър. Само се надяваше да са достатъчно заредени. Изследователката бе в стихията си. Ловко въртеше своя клеймор наляво и надясно, използвайки и двете си ръце, и тежкото острие сечеше подвижната плът с такава лекота, сякаш минаваше през мъгла или дим. Тя си пееше нещо в ритъма на удари на някакъв груб гърлен език, непонятен за Хънтър, а лицето й бе осветено от диво щастие. Той отклони поглед, концентрирайки своя гняв и страх върху чужденците. Ножът му не бе причинил много вреди сред тях, но дори само миризмата на проливаща се кръв често бе достатъчна да докара заобикалящите го твари до дива, засилваща се ярост.
Хънтър отстъпи крачка, за да избегне една чужда озъбена уста, и едва не падна, понеже камъните под краката му внезапно се разместиха. Докато възстановяваше с усилие равновесието си, той насочи плоската част на екрана, за да отблъсне чудовището. Зъбите му тракаха и хапеха по енергийното поле. Хънтър се опита да използва като прикритие един по-голям камък, но мястото, на което бе стъпил в момента, бе доста несигурно и не позволяваше излишни движения. Живата вълна прииждаше неспирно към основата на възвишението, блъскайки се напред, без значение колко от тях бяха пострадали от оръжието на Ескадрилата или от самоизтребване. Никое не бе умряло, независимо от тежестта на нараняванията.