В продължение на няколко минути те се надигаха непокътнати след смъртоносните рани, а полуизядените тела се оформяха около раздробените кости, отново готови за борба. Хънтър почувства огромно отчаяние да се надига в гърдите му, когато осъзна че няма начин да спечели, без значение колко добре се сражава. Рано или късно неумиращите твари щяха да го стъпчат и дано само има късмет смъртта му да настъпи бързо. Опита се да си представи какво би станало, ако той самият може да възкръсва, да убива и да бъде жив отново и отново, но разумът му отхвърли с ужас подобни мисли.
Чакълът под краката му пак се свлече, сетне се разцепи, огромни пукнатини зейнаха по средата на хълмчето. Изпод разместващите се камъни и метал достигаше шум от нещо огромно, което риеше и се стремеше към повърхността. Полупрозрачни пипала изникнаха от пукнатините, жадно търсейки плячка. Уйлямс изкрещя повече от страх, отколкото от шока, и започна да сече отчаяно пипалата със сабята си. Кристъл просто не им обърна внимание, дивата усмивка не слезе от лицето й, докато отблъскваше с непоклатима увереност чуждата орда. Хънтър се поколеба за миг, чудейки се какво да направи, за да се измъкнат от положението, ако изобщо биха могли да се измъкнат. Лъщящите пипала плющяха напред-назад и бе просто въпрос на време да хванат някого от Ескадрилата. Хънтър отстъпи една крачка, сърцето му биеше като чук в гърдите, когато се сви зад щита, сетне пъхна пистолета в една от пукнатините и натисна спусъка. Яркият енергиен лъч проникна в насипа към това, което се движеше отдолу, и чакълът се залюля като при мъртво вълнение, а копаещото изчадие изрева в агония.
За момент сякаш всичко замря, ужасният звук се издигна извън камъните, а сетне пипалата се плъзнаха обратно в пукнатините и изчезнаха. Кристъл посрещна ордата жадно, с неизменната си усмивка и блестящата си сабя. Изостреният стоманен ръб се плъзгаше през протегнати ръце и пипала и продупчваше кости и хрущял като хартия. Огромно пълзящо насекомо с кръгли като луковици очи се осмели да навлезе в нейния обсег, а острите му като бръснач челюсти тракаха ненаситно. Без да променя темпото на атаката, Кристъл извади цигарата от устата си и натика горящия й край в едно от изпъкналите очи. Окото се пръсна и огромното насекомо се дръпна изплашено назад, клатейки яростно глава, сякаш искаше да се отърси от болката. Останалите го нападнаха и то изчезна под тежката маса ръце и зъби.
Хънтър отново се приближи плътно до Кристъл, но знаеше, че няма да издържи дълго. Дишането му бе учестено и неравно, студеният въздух изгаряше дробовете му. Той бе облян в пот въпреки студа, а гърбът и ръцете го боляха от безспирното въртене на камата и силовия екран.
Кристъл изглеждаше по-свежа отвсякога, но Хънтър знаеше, че издръжливостта дори на един Изследовател има предел. Уйлямс също бе започнал да намалява темпото. Трябваше да слязат долу, иначе ще бъдат премазани.
Но така щяха да предоставят на чудовищата благоприятна възможност.
„Ужасно е, ако го направим, ужасно е и ако не го направим — помисли си Хънтър с горчивина. — Едва ли съм чувал по-сполучлива дефиниция на Ескадрила за Ада от тази.“
Нещо повече, в ордата вече имаше създания, които никое от техните оръдия не бе в състояние да спре. Те представляха тлеещи изпарения, обгръщащи плътно земята, със смътно очертани уста, които ръфаха чакъла. Имаше създания от гъста мазна течност, които се разпадаха, когато повърхностното им напрежение намалееше, и то само за да се оформят отново и така до безкрайност. Какво биха могли да направят тук сабята или пистолетът.
Уйлямс погледна през рамо назад. Дупката в стената беше само на няколко крачки, но със същия успех можеше да бъде и на няколко километра. Стига да се обърне и да побегне, някой урод ще го повали незабавно. Но той не можеше да остане тук. Само бързината и силата на неговите добавки държаха чуждоземците на разстояние, ала енергията на кристалите не бе безконечна. Не, ако ще бяга, ще има нужда от нещо, което да отвлече вниманието на чуждоземците от него за няколко секунди. Те ще му бъдат достатъчни да стигне до дупката в стената, където ще бъде спасен. Но какво би могло да отвлече вниманието им? Може би само едно нещо, единственото, което те желаят толкова силно: смъртта на човек!
Лицето на Уйлямс изгуби цвета си, когато схвана какво означава това. Той имаше нужда от Кристъл и Хънтър, за да го защитават. Винаги имаше вероятност да бъде разкрит. Но в тази объркана преса от тела кой би могъл да го обвини, ако някой заблуден куршум от неговото оръжие трагично се отклони? Никой няма да може да докаже нещо, а сигурно е по-добре да умре един, отколкото трима. Погледна бързо към Кристъл и Хънтър. Уменията и опитът на Кристъл я правеха незаменим член на Ескадрилата. Капитан Хънтър, от друга страна, не е нещо особено — само един авторитарен глас. Можеха да минат и без него. Уйлямс леко се усмихна. Всичко се нарежда. Един изстрел в гърба и Хънтър ще падне. Чуждоземците ще се нахвърлят върху тялото му, а той и Изследователката ще се възползват от удобния случай да се измъкнат. Отлично. Уйлямс държеше на разстояние чуждоземците със сабя и щит, изчаквайки благоприятен момент, след което се прицели в гърба на Капитана. Не успя да види ширококрилото създание, което се изви над него, сграбчвайки го в ноктите си.