Кристъл погледна назад.
— Те ни настигат, Капитане. Чувам ги.
Хънтър се взря в посоката, от която бяха дошли.
— Не можем да им избягаме. Трябва да ги забавим, за да спечелим време.
Той се усмихна внезапно и изтегли една от ударните гранати от своя патрондаш. Зареди я, след което я изтърколи по пода така, че тя спря точно до вратата.
— И така, Изследовател, хайде да се измъкваме, по дяволите, оттук!
Тичаха между чуждите машини, заобиколени от ореола светлина от полевия фенер. На Хънтър му се струваше, че тичат безкрайно дълго, но залата все още се простираше далеч пред тях, а гранатата не се взривяваше.
Точно в този миг подът се разтресе под краката им, силната въздушна вълна ги блъсна и те полетяха напред. Експлозията бе оглушителна в ограниченото пространство, а отломъци от камък и метал летяха из въздуха като шрапнели. Хънтър и Кристъл вдигнаха силовите екрани над главите си да се предпазят и клекнаха свити долу, за да представляват по-малка мишена. След малко погледнаха назад. Входът бе блокиран от парчетата на раздробените стени. Хънтър и Кристъл се усмихнаха един на друг, след което се затичаха в тъмнината. Достигнаха края на залата, но нямаше врата. Кристъл вдигна пистолета си и проби дупка в стената. Покатериха се през назъбения отвор и се озоваха в дълъг безличен коридор. Блестящи пръчки бяха закрепени на тавана през неравни интервали. Кристъл закачи полевия фенер на колана си, за да си освободи ръката, след това спря и бързо погледна назад през дупката. Хънтър също ги чу. Чуждоземците бяха проникнали в залата с машините и ги следваха по петите. Двамата се затичаха по коридора с всичка сила. Капитанът нямаше представа къде отиват, но всичко бе по-добро от това да чакат чуждоземците да се докопат до тях.
Изглеждаше, че коридорът продължава до безкрайност с никаква врата или отвор където и да е. Първите звуци на преследването започнаха да отекват зад тях заедно с нечовешки рев. Хънтър не погледна назад. Не искаше да знае колко близо са чуждоземците.
Кристъл изтегли граната от патрондаша и я държеше в ръка, готова да я хвърли. Наи-после завиха зад поредния ъгъл, втурнаха се през един отвор и се озоваха в основата на кула. Познатата им рампа се виеше нагоре по вътрешната стена. Кристъл я гледаше нерешително.
— Ако се оставим да ни преследват, тук ще се наложи да бягаме по рампата нагоре. А върхът на една висока кула е страхотно местенце, за да те притиснат до стената.
— Не мога да не се съглася — кимна Хънтър. — Но ние едва ли ще отидем толкова далеч. Наблизо ли са?
Кристъл погледна назад към коридора.
— Твърде близо са и напредват.
— Да пресметнем. Имате ли още гранати? Добре. Използвай ги, за да забавим малко тези изчадия, след което ме последвай нагоре по рампата.
Хънтър се заизкачва, а Кристъл се обърна с лице към коридора. Зареди граната и я изтъъркаля надолу в тъмнината. В далечината нещо светна със зловеща виолетова светлина и изсъска като пожарен маркуч. Кристъл изръмжа тихичко в отговор, сетне което бързо последва Хънтър нагоре по рампата. Намери го да я чака до една врата, която водеше до следващия етаж. Гранатата избухна и повърхността под краката им се разтрепери. Хор от нечовешки крясъци и вой отекна от коридора под тях.
Хънтър и Кристъл се спогледаха усмихнати, сетне Капитанът поведе Изследователката през вратата в тъмна празна стая.
Пресякоха я и през една отворена врата влязоха в друга стая. Метални серпантини висяха от тавана, въртяха се и се извиваха бавно, въпреки че никакъв полъх не раздвижваше въздуха. Хънтър и Кристъл пресякоха стаята възможно най-бързо, като предпазливо си пробиваха път през серпантините и внимаваха да не ги докоснат. Те изглеждаха напълно безопасни, но Капитанът и Изследователката се бяха научили да не се доверяват на нищо в града, особено пък на неща, които мърдат, когато не им се полага. Следващата стая беше празна и без изход. Хънтър се ослуша, но всичко изглеждаше тихо. Той кимна тихо на Изследователката.