— Спокойно — изрече бързо Линдхолм. — И си дръпни ръцете. Ако се лутаме напосоки в тъмното, ще свършим, убивайки се един друг. Пусни силовия си екран, това ще ти даде малко светлинка, докато извадя фенера от раницата.
Корби активира екрана си и бледата лъчиста светлина около китката му прогони част от тъмнината. Линдхолм огледа бързо бронирания чужденец, който лежеше отпуснато в разбитата стена, и затършува в раницата на Корби за фенера му. Корби сграбчи Де Чанс за раменете и я вдигна отново на крака. Тя се наклони уморено към него и стисна ръката му, търсейки опора. Гаденето бе престанало, оставяйки я бледа и омаломощена. Корби я погледна загрижено. Лицето й бе изпито и напрегнато, а очите й не се движеха. Някъде наблизо от всички страни напираха чужди писъци и крясък. Те се приближаваха. Линдхолм включи най-сетне фенера и залата с паметите отново изникна пред очите им.
— Трябва да се измъкваме оттук, Свен — каза Корби. — Есперката не е добре, а чужденците всеки момент ще са тук.
— Положително си прав — отвърна Линдхолм. Огледа се за изход, но видя само вратата, през която бяха влезли. Част от стената се бе срутила. Бронираната твар блокираше прохода с тялото си, но вече бе започнала да се размърдва. Линдхолм изруга и насочи деструктора си към пода. Натисна спусъка и изпепеляващата енергия проби огромна дупка. Подът изстена и потръпна. Множество пукнатини плъзнаха на всички посоки, но след няколко минути той отново стана устойчив. Корби погледна Линдхолм сурово.
— Там долу? Ти се майтапиш. Може да има някой.
— Предлагаш ли нещо по-добро?
Корби се намръщи неохотно.
— Има дни, в които е по-добре да не си ставал сутринта от леглото.
Линдхолм седна на пода и провеси краката си в дупката.
— Ще се спусна пръв, а ти ще ми подадеш фенера. Разбрано?
— Добре.
Корби вдигна на ръце покорната Де Чанс и я понесе към дупката. Сетне зачака неспокойно Линдхолм да се спусне в мрака. Обърна се и погледна към отворената врата. Не виждаше нищо в мрака, но чуваше приближаването на чужденците. Усещаше по звука, че са много. В пукнатината на стената бронираното насекомо бавно повдигаше главата си. Сините му очи святкаха в полумрака. Корби гледаше замаяната Меган и се чудеше какво ли й бяха разкрили сферите с паметта, за да реагира по този начин. Но като помисли още веднъж, реши, че изобщо не иска да знае. Линдхолм му изсъска отдолу и той внимателно спусна есперката в протегнатите му ръце. Де Чанс промърмори нещо несвързано, но не излезе от замаяното си състояние. Бронираният чужденец се размърда в пукнатината на разбитата стена. Корби бързо седна и се промуши през дупката в тъмнината под него.
Озова се в кръгъл тунел, висок седем стъпки. Сравнен с огромните размери на останалите помещения, той му се стори направо клаустрофобичен. От грубите каменни стени се стичаше влага, която вонеше отвратително. Линдхолм вдигна фенера и огледа тунела в двета посоки, доколкото му бе възможно. Той и Корби се спогледаха.
— А сега накъде? — попита го Корби.
— Не мога да разбера — отвърна Линдхолм. — И двете посоки според мен са еднакво добри.
— Не — каза Де Чанс. — Оттук.
Треперещата й ръка сочеше надолу по тунела. Линдхолм нерешително я поотпусна и й се усмихна окуражително, когато тя успя да остане права без поддръжка. Погледът й отново бе съсредоточен, но тя изглеждаше ужасно. Лицето й бе бледо и измъчено, кожата опъната и покрита с пот, а очите й бяха хлътнали и пълни с болка. Ръцете й силно трепереха.
— Как се чувстваш? — поинтересува се учтиво Корби.
Де Чанс се усмихна.
— Жива съм.
— Какво ти показаха топките? — попита Линдхолм.
— Не сега — каза Де Чанс. Тя отново посочи надолу по тунела. — Трябва да се движим натам, и то бързо. Чужденците скоро ще бъдат тук. Те ни искат страшно силно и няма да се откажат. Искат това, което ни прави нормални. Нашата определеност. Нашата неизменна същност. Мисля, че този тунел е част от канализацията. Ще се движим по него, докато наближим Медната кула, след което ще взривим пътя след нас.
— Как ще разберем, че сме стигнали Медната кула? — попита Корби.