Де Чанс се облегна на стената, очите й бяха пълни с топла влага. Корби я погледна със съчувствие. От известно време насам тя не бе много добре, но не можеше да се отрече, че сега изглеждаше къде-къде по-зле. Лицето й бе ужасно бледо и покрито с капчици пот.
Очите й бяха хлътнали дълбоко, а тялото й се разтърсваше от силни конвулсии. Корби понече да я докосне с ръка, но я отдръпна, когато Де Чанс го погледна.
— Добре съм. Оставете ме така.
— Защо чужденците не използваха своята есперност срещу нас преди? — попита Линдхолм.
— Не знам — отвърна Де Чанс. — Предполагам, че и при тях има екземпляри с по-силно и такива с по-слабо есперно поле, както е и при хората. Сферата ми показа какво се е случило, когата те са я изпробвали един върху друг, но ще е необходим един изключително силен телепат, за да въздейства на не-телепатите като вас. Или пък чужденците са станали по-могъщи, когато великото Устройство се е събудило. То е ставало по-силно през цялото време. И сега дори…
— Вие сте го събудили — предположи Линдхолм.
— О, да — съгласи се горчиво Де Чанс. — Аз съм тази, която го събуди. Вината е моя. Аз съм виновна за всичко, което се случи тук. — Гласът й се изостри до писък. — Ако не бях част от Дяволската Ескадрила, всичко това нямаше да се случи. Устройството щеше да си спи необезпокоявано и вие всички щяхте да бъдете в пълна безопасност.
— По-спокойно — утеши я Корби. — Никой в нищо не те обвинява. Нали така, Свен? Ако ти не бе задействала Устройството, някой от колонистите с по-силна есперност щеше да го направи и бог знае какво щеше да се случи тогава и колко колонисти щяха да пострадат…
Де Чанс не отговори нищо. Дълго време тримата стояха мълчаливо в своя кръг от светлина, вглеждайки се в тъмнината.
— Има ли вероятност това да се случи отново? — попита Корби накрая. — Ако чужденците могат да се промъкват в мозъците ни, нямам думи с какво бихме могли да се сблъскаме лице в лице. Всички наши кошмари, всеки лош сън, който някога сме сънували, може да ни причаква в някое кътче, използваики всеки удобен случай, за да ни обсеби. За вас не знам, но аз съм имал някои твърде ужасни сънища…
Де Чанс се усмихна криво.
— Повечето от чужденците не са толкова могъщи, дори ако Устройството ги подкрепи. Това, което видяхме, са кошмарите на чужденците, добили плът и кръв.
— Колко остава до Медната кула? — попита Линдхолм.
— Не е далеч — отвърна Де Чанс. — Скоро тунелът ще почне да се издига нагоре и тогава ще мислим как да излезем от него.
— За мен не е толкова скоро — възрази Корби. — Кожата ми започна да се набръчква от миризмата.
Продължиха да се движат напред, шляпайки в отвратителната вода. От време на време на Корби му се струваше, че зърва плуващи във водата разни неща колкото юмрука му, които в по-голямата си част му напомняха очи и усти. Не каза нищо на останалите. Докато тези неща във водата спазват необходимата дистанция, той ще спазва принципа „Живей и остави и другите да живеят“, а и не искаше да тревожи есперката. Тунелът доби силен наклон нагоре и Корби си позволи да се отдаде на изпълнени с надежда за свеж въздух мисли. Точно в този миг обаче жената спря внезапно и мъжете се заковаха. Сърцето на Корби изстина. Всеки път, когато Де Чанс спираше по този начин, това означаваше, че предстои да се случи нещо наистина неприятно. Есперката се взря в тъмнината, мръщейки се горчиво.
— Има нещо отпред, така ли? — попита Линдхолм.
Есперката кимна.
— То е голямо. Много голямо.
— Не може да е толкова голямо — възрази Корби. — Тунелът е само седем стъпки широк.
— То е много голямо и много могъщо — продължи есперката, като че изобщо не бе го чула. — Не мисля, че нашето оръжие ще бъде достатъчно този път.
— Страхотно! — възкликна Корби. — Направо страхотно. Какво да правим сега? Да се обърнем и да бягаме там, откъдето идваме ли?
Ужасен рев прозвуча в тъмнината, оглушително висок, отразявайки се многократно от камъка. Корби насочи своя деструктор напред, но залегна, отстъпваики неволно назад, понеже внезапен порив на вятъра го удари по лицето. Линдхолм и есперката залегнаха заедно с него, тъй като чужденецът се появи в светлината на фенера. Той изпълни плътно тунела — една огромна купчина от кожа и месо с обръч от немигащи очи около лигавия търбух.
— Прилича на чудовищен червей — прошепна Де Чанс. — То е десетки метри дълго. Не мога да почувствам края му.
Търбухът се разшири внезапно и започна да расте, да расте, докато чужденецът се превърн в една огромна бездънна уста, изпълваща тунела от стена до стена. Когато съществото издишваше, се носеше тежък мирис на изгнило месо. Корби внезапно си представи как те тримата бягат надолу по тунела, преследвани от ненаситната уста, която не им оставяше никакъв път за отстъпление. Той се прицели в тази уста. Де Чанс внезапно сграбчи ръката му.