„Липсвам ли ви толкова, колкото вие на мен?“
Боби седеше на бюрото си в ъгъла на детската стая, стискаше здраво очи и предаваше телепатично мисли.
„Спънки, Мисти. Къде сте?“
Никакъв отговор. Но усети нещо. Бръмчене, електрическа връзка. Искаше му се да я разтълкува.
Чу кола по алеята. Мустангът на вуйчо Стив спря. Лесно беше да различиш рева на мустанга от малкия мини купър на Виктория, който звучеше като косачка.
Бръмченето в главата на Боби спря. Нямаше време за телепатична връзка — чу стъпките на вуйчо си в коридора.
Стив се чудеше дали прекарва достатъчно време с Боби. Настроенията на момчето варираха рязко. Първо беше сърдит на Стив, че не намери делфините. Може би имаше и малко вина — хлапето се обвиняваше, че не е спряло похитителите. Да бе, ще ги спре! Напоследък, което беше много по-обезпокоително, Боби явно бе нещастен. Стоеше си в стаята и отказваше да ходи на тренировка по бейзбол. Остроумниченето и анаграмите бяха дяволски малко. Стив отчаяно се опитваше да го накара да излее чувствата си, но момчето явно ги потискаше.
Вратата на стаята му беше затворена.
„Затворена врата и дванайсетгодишно момче.“
Може би си пишеше домашното или пък прелистваше броя с мацки по бански на „Спортс Илюстрейтид“, като се бавеше на Вероника Варекова или Анджела Линдвал. И то дълго.
Съчувстваше на хлапето. Боби беше самотник. Едно време Стив беше популярен в цялото училище. Спортист. Умник с тонове приятели. Добре е за самочувствието. Чак когато порасна, започна да дразни хората.
Тъй като ценеше личното пространство на момчето, добре помнеше как собствената му майка нахлуваше в стаята му в най-неудобния момент, Стив почука на вратата.
— Хей, хлапе!
— Да.
— Може ли да вляза?
— Да.
Стив влезе полекичка. Боби седеше на бюрото пред компютъра си близо до прозореца.
— Добре ли си, хлапе?
— Да.
— Всичко наред ли е в училище?
— Да.
Едносричните отговори явно бяха на мода днес. Стив реши да кара направо.
— Искаш ли да поговорим за Спънки и Мисти?
Явно хвана Боби неподготвен. След миг хлапето каза:
— Мисля, че са наблизо.
— Сериозно? Откъде знаеш?
— Първо бях сигурен, че са прекосили Гълфстрийм и са някъде по островите. Но сега като че ли ги усещам. Не са толкова далече.
Стив опита да прикрие скептицизма си.
— Още ли искаш да наемем лодка и да ги потърсим?
— Не и преди да ми кажат къде точно се намират.
— Добре тогава. Когато те ти кажат, ти кажи на мен.
Боби се обърна към компютъра.
— Какво правиш, хлапе? Домашно ли?
— Търся начини да убия Чарли Ноавоно.
— Страхотна идея — Стив смяташе, че трябва да окуражава творческите пориви на племенника си.
— Първо си мислех за пластичен експлозив. Малко С-4 в електрическата му четка за зъби.
— Страхотен план.
— Но къщата на Ноавоно има охранителни камери на всяка врата.
— Разбира се. Браво, че си се сетил.
— После преглеждах отровите.
— Има много смъртоносни отрови — съгласи се Стив.
— Но токсичните лаборатории са толкова добри в днешно време, че е доста рисковано. Сега си мисля, че е най-добре да го удавя. Да го направя да изглежда като инцидент при плуване.
— Не се бях сетил за това.
— Търся колко дълго трябва да държа Ноавоно под водата.
— Три-четири минути са достатъчни — посъветва го Стив.
— Трябва да вземеш предвид брадикардията. Тялото ще забави сърдечния ритъм, за да опита да се спаси. Удавянето трае по-дълго, отколкото си мислиш.
Стив искаше да надникне в монитора. Не вярваше на Боби, но нямаше да е лошо да провери. Надяваше се, че момчето е на някоя порно страница, а не на страница за убийства.
Боби излезе от програмата, преди Стив да се приближи достатъчно, за да я види.
— Какво ще кажеш да идем да помятаме малко топка? Ще те науча как се подава със завъртане.
— Треньор Крейндлър не ни позволява да правим такива работи.
— Ако лакътят те заболи, спираме.
— Наистина ли мислиш, че мога да хвърлям със завъртане?
Явно се запали, защото в очите му проблесна искричка. Стив се усмихна и разроши косата му. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да зарадва хлапето.
— Можеш, и още как.
— Нали ще падне?
— Като мъртъв гълъб. Хайде, да вървим, преди да се е стъмнило.
— Треньорът никога няма да ми даде да хвърлям — настроението му се помрачи, гласът му натежа.