Той разочаровано поклати глава.
— Само това ли? Само това ли ще ми кажеш?
— Сам каза — това беше тест.
— И каква оценка получавам? Тройка?
— Тестът се оценява само с издържал/не издържал.
— И?
Тя се поколеба, преди да отговори:
— Ще ти се обадя.
Специален агент Робърт Хюит седеше в колата си и наблюдаваше случващото се в Сервиза от другата страна на улицата. Нещата се бяха поуспокоили и в момента присъстващите се бяха поотпуснали, мотаеха се без работа, пушеха или пък се бяха облегнали на колите си, подхвърляха си шеги и чакаха да дойдат за труповете. Хюит беше проследил как детективите си заминаха и се беше изкушил да се върне и да огледа сцената подробно. Сигурен беше, че никой от останалите не би се осмелил да го прогони, но появата му щеше да привлече твърде голямо внимание и прекалено много полицаи щяха да започнат да задават въпроси. С това само щеше да си усложни живота.
Той извади мобилния си телефон и набра номер.
— Да — обади се мъжът от другата страна на линията.
— Аз съм.
— И?
— Мърфи е мъртъв.
— Как?
— Как мислиш?
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Бил е пребит преди това.
— Измъчван?
— Това е разумно предположение предвид видяното от мен. И на тялото му беше написано послание.
— Какво?
— „Бурята“.
— Нашето момче е. Други имаше ли?
— Поне аз не знам за такива. Бодигардът на Мърфи е бил убит, но той не е замесен и не е бил измъчван. Може би няма да има други. — Докато Хюит говореше, асистентите на съдебния лекар изкараха от Сервиза две носилки на колела. Смееха се, докато вкарваха труповете в микробуса.
— Ще има и други. Иначе защо ще изпраща послание?
— Ако е така, тогава не знаем кои ще са. Не съм чувал някъде другаде да е имало подобни изпълнения. А ако имаше, със сигурност щях да разбера.
Настъпи мълчание.
— Дръж случващото се под око — накрая каза мъжът. — Отдавна чакахме този момент.
— Какво ще правиш сега?
— Мисля, че е време да се включа по-активно. Заминавам за Бостън.
Четвърта глава
На Фин му отне почти час да измине петкилометровия маршрут от Нашуа Стрийт до стадиона. Обикновено му бяха необходими само петнайсет минути, но днес, на Деня на патриотите, улиците бяха претъпкани с коли. Денят на патриотите, с който се честват битките при Лексингтън и Конкорд през 1775 година, се празнува само в Бостън. Това е един от трите местни празника, предназначен да напомня на апатичната нация за ролята на Бостън в американската история. При цялата тази патриархална гордост на града обаче малцина са американците, които са чували за Лексингтън и Конкорд. Нещо повече, много бостънци понятие нямат какво се чества с Деня на патриотите. Те обаче знаят, че това е един почивен ден повече и че това е денят, на който всяка година се провежда Бостънският маратон. Това също така е денят, в който бостънският бейзболен отбор „Ред Сокс“ провежда специална сутрешна игра на стадиона „Фенуей Парк“. Празникът предизвиква пълна суматоха в града, понеже хората се тълпят по улиците от ранни зори, а баровете са препълнени почти до обяд.
Фин паркира покрай стадиона, близо до Бек Бей. Паркингът беше собственост на негов клиент. Беше му се обадил предварително, за да си запази място, давайки си сметка, че иначе няма да има къде да остави колата си. Когато успя да стигне до карнавалната атмосфера, царяща около „Фенуей Парк“, вече наближаваше пладне. Щом стигна до мястото си на стадиона, до местата на Том Козловски и Лиса Кранц, два реда зад ложата на „Ред Сокс“, Бостън водеше с шест на нула в четвъртия ининг.
— Извинете ме, че закъснях — каза той и седна на мястото си.
— Ти губиш — отвърна Козловски. Той беше едър, с тяло като гардероб, на петдесетина години, с остри черти и дълъг белег, който започваше от ъгъла на дясното око до долната част на ухото. Носеше евтин панталон и спортно яке, което дори от „Армията на спасението“ биха отказали да вземат. Потомствен представител на работническата класа, той беше работил четвърт век в бостънската полиция, след което оттам го бяха уволнили и той беше станал частен детектив. Ченгето в него не искаше да си отива. Работеше в малък офис в сградата в Чарлстън, в която се намираше и кантората на Фин, и вършеше достатъчно работа на Фин, че двамата условно да се смятат за партньори. — Пропусна няколко добри ининга — добави детективът.