— Не знам как очакваш от мен да отговоря — каза Бас.
— Очаквам да ми кажеш истината.
— Истината е, че не знам за какво говориш.
— Напротив, знаеш. Когато за първи път разговаряхме с теб в музея, ти нарече обира „предателство“. Тогава ми се стори странен избор за определение и се запечата трайно в съзнанието ми. Можеш да предадеш само нещо, което обичаш. Нещо, към което си бил предан. Изглежда си съзнавал какво точно казваш. Сякаш е било на лична основа.
Сивкавото лице на Бас леко се зачерви и той стана.
— Вашите инсинуации не ми харесват, господин Фин.
— Седни.
— И защо?
— Защото след двайсет минути имам среща с полицаите в музея и още не съм решил дали да им разкажа моята версия и за подозренията ми за теб.
Бас остана изправен до масата, обзет от колебание, надвиснал над Фин като някакво полумъртво привидение.
— Няма да го направиш. Нямаш никакви доказателства.
— Доказателства? — Адвокатът се изсмя. — На кого му трябват доказателства? Аз имам напълно правдоподобна версия за най-голямата кражба на изкуство в историята. Сигурен съм, че тази версия досега не е била проверена подробно от полицията. Ченгетата биха се заели сериозно с теб. Твърде прибързано са те подминали и са разследвали хора, които според тях са били по-вероятни извършители. Но сега ще ти отделят толкова време, колкото им е необходимо. Ще те проверяват до дупка. Ще прегледат всичките ти документи, ще претърсят апартамента ти, ще проверят дали наскоро не си взимал под наем складови помещения. Дори и да не съм прав, ще ти създадат доста сериозни неприятности. Предполагам дори, че човек на твоята възраст може и да не издържи на целия този тормоз. Стресът е опасен убиец — така казват.
— И защо би го направил?
— Защото клиентът ми е мъртъв. Защото едно момиче изгуби баща си. И защото искам да знам защо. — Фин посочи към стола. — А сега седни, ако обичаш.
Бас се отпусна на стола. Затвори очи и отново се обърна към слънцето.
— Какво ще направиш — попита, — ако призная, че съм аз? Ще кажеш ли на полицията?
— Зависи.
— От какво?
— Дали ще ми дадеш основателна причина да им кажа.
Бас седя мълчаливо и неподвижно много дълго време.
— Аз умирам — накрая каза той.
— Всички умираме — отвърна адвокатът.
— Лекарите казват, че ми остава най-много година.
— Съжалявам, но това не е причина.
Бас отвори очи и взе чашата си. Този път дори не го помириса, направо отпи глътка.
— Аз обичам музея — каза. — Обичам всичко, което той олицетворява. Можеш ли да си представиш как са построили нещо толкова красиво? И то само един човек. И после да остави на света цялата тази красота за вечни времена? Това е може би едно от най-великите постижения. — Той се загледа в далечината. После се обърна към Фин и погледът му се изостри. — Това място ми спаси живота. То ме хранеше и обличаше. То ме приюти. Дори повече, даде ми смисъл на живота. В някои отношения то ми даде живот. Сигурно ти се струва малко налудничаво.
Фин поклати глава.
— Не, не ми се струва. Но не обяснява защо би откраднал от такова място.
— За да го спася.
— Не разбирам.
— Виж, нямах голям избор. Джими Бългър можеше да бъде — как го каза? — много убедителен.
— Заплаши да те убие ли?
— Не, не. Той ме познаваше добре. Знаеше, че никога няма да навредя на музея само за да спася себе си.
— Тогава какво?
— Заплаши да ми отнеме всичко. Да го отнеме от света. — Фин гледаше безчувствено към стареца, докато той продължи с разказа си: — Доста дълго живях в този квартал. Познавах майката на Бългър и се държах добре с нея. Той не ме закачаше изобщо до онзи проклет ден, когато дойде при мен и ми каза, че негов приятел искал да обере музея. Направо побеснях. Казах му, че ще предупредя полицията още сега. Тогава той използва единственото нещо, с което можеше да ме изнудва и което беше любовта на живота ми. Каза ми, че ако не им помогна, ще изгорят музея до основи. Това не бяха празни думи. Знаех, че разполага с хора и реално можеше да осъществи заплахата си. Огънят винаги е бил най-голямата опасност за музея. Дори и да изгасят пожара, щетите за сградата и унищожените от огъня и дима произведения на изкуството щяха да са катастрофални. Той ми каза всичко това — каза ми какво точно ще направят. После ме сграбчи за раменете и добави: „Сам, само ти можеш да спасиш музея“. — При този спомен ръцете на Бас се разтрепериха и той отпи отново от виното. — Това беше изнудване, но въпреки всичко приех. Сключихме сделка — да извършат само веднъж кражбата и после да оставят музея на мира.