Шон Броударк седеше на дивана в хола, който беше отделен от кухнята само с малък кухненски плот. Превключваше апатично телевизионните канали на портативния телевизор. Той, меко казано, не беше привлекателен. Лицето му беше осеяно с бенки и белези от акне. Наред с това олисяваше по странен начин, като единствено на темето му беше останала рижа коса. Имаше шкембе, което свидетелстваше за небрежно отношение към собственото му тяло. Лиъм категорично не одобряваше това. Във всяко друго отношение обаче Шон беше пример за боец: държеше повече на каузата и на командването, отколкото на живота си. Върху сипаничавото му лице на места беше започнала да никне брада, подобно на плевели, никнещи през напукания асфалт на тротоар. Според Лиъм той приличаше на едно от недовършените създания на Бог — звяр, който всевишният така и не беше успял да доведе до завършено състояние.
— Той не знаеше нищо — обади се Шон от дивана. Бяха едва ли не първите му думи за деня.
— Така изглежда — отвърна Лиъм.
— Щеше да проговори, ако знаеше. Никой не би могъл да издържи на такава болка, ако знаеше нещо.
Лиъм премълча.
— Ти каза, че със сигурност знае, че ще ни даде отговор.
— Да, казах.
— Но се оказа, че не си бил прав.
Лиъм взе пистолета и пъхна единият пълнител в гнездото в ръкохватката, после издърпа рамата и вкара патрон в цевта.
— Не бях прав.
Броударк като че не беше впечатлен от нищо. Достатъчно насилие беше виждал през живота си и всякакви опити да бъде сплашен бяха безполезни. Той го знаеше.
— И сега какво? — попита Шон.
— Остават двама — отвърна Лиъм. — Ще ги открием и ще ги накараме да говорят.
— Откъде си сигурен, че имат какво да ни кажат?
Този въпрос не даваше мира на Лиъм, откакто бяха отпътували от Белфаст преди седмица. Въпросът, който неговите началници — малцината, които бяха дали съгласието си да се проведе мисията — също му бяха задали въпроса: „Откъде си сигурен?“ На този въпрос имаше само един отговор: „Все някой трябва да знае.“ Само този отговор можеше да го накара да продължи. Само този отговор щеше да му помогне да изпълни клетвата си пред баща си, която мислено беше дал преди повече от три десетилетия.
— Все ще имат да кажат нещо — отговори Лиъм.
Броударк изобщо не се обърна. Погледът му остана втренчен в сменящите се безцелно канали.
— Така каза и за Мърфи — беше краткият му отговор.
Пета глава
Апартаментът на Девън се намираше в един район на Саути, който по някакво чудо беше избягнал нашествието на луксозните имоти, които с всяка следваща година заемаха все повече и повече територии във и около града. Беше на първия етаж на двуетажна кооперация, която отчаяно се нуждаеше от пребоядисване. На Фин му се стори, че се натрови само при вида на парчетата олющена мазилка, изпопадали върху стълбищната площадка. Докато се оглеждаше наоколо загуби всякакви надежди, че Девън ще удържи на обещанието си и ще му плати.
Отвори му вратата жена на трийсетина години, но със състарено лице. Тя го изгледа едновременно с подозрение и с досада.
— Какво, по дяволите, искаш?
— Аз съм Фин.
— Поздравления. Това не ми дава отговор на въпроса.
Той смутено примигна и чак сега му хрумна, че Девън не е могъл да й се обади и да я предупреди, че Фин ще дойде за дъщеря му.
— Аз съм адвокат на Девън. Той ме помоли да се отбия.
Жената ядосано вдигна ръка и отметна от очите си кичур изрусена коса.
— Сега пък какво е направил? — Поведението й беше все така твърдо и предизвикателно, а тонът й не стана по-любезен.
— В затвора е.
Тя сложи длан на кръста.
— Копеле. А ми викаше: „Ела при мен да се позабавляваме“. Само дето не спомена, че дъщеря му живее при него или че ще се чупи, а аз ще трябва да се грижа два дни за малката досадница.