— И аз можеше да съм сред тях — изрече Фин. — И аз бях в играта някога.
— Бил си хлапе — отвърна Козловски и махна с ръка. — Освен това си се измъкнал навреме.
— Имах късмет.
— Това не е късмет. Не и в този свят.
— До голяма степен е късмет. Като се замисля с какви хора се движех и какви работи вършех. После си мисля за това, с което се занимавам в момента. Не смятам, че по отношения на крайния резултат има някаква разлика.
— Има огромна разлика.
— Дали?
Приятелят му го погледна и поклати глава.
— Проклет ирландец! Пропит от гняв до мозъка на костите си. Всички сте такива. Защо, по дяволите, е така?
— Ирландците са обречени да са умни. Ти си поляк, не можеш да го разбереш.
— Може би. И сега какво?
Фин сви рамене.
— Мисля да те оставя в офиса и да отида на Нашуа Стрийт да видя Девън. Може би има някой друг, който да ни даде информация.
— Не е зле.
Двамата се умълчаха за известно време. Накрая Козловски каза:
— Ще си платиш за поляка, да знаеш.
Фин се усмихна.
— Знам, но не се сдържах.
Осма глава
— Значи вие с него ходите заедно?
Сали беше подпряла лакти върху металната маса, държеше сандвич с бекон и яйце. Както и предполагаше Лиса, Фин не беше дал на момичето нищо за закуска. До кантората имаше закусвалня.
— С кого? — Тя се престори, че не е разбрала, и отпи от кафето си.
— Този, когото целуна. С прецаканата физиономия.
— Не бива да говориш така.
— Защо?
— Защото те черпя сандвич.
— Всички ругаят.
— Не и докато закусват.
Сали отхапа голяма хапка от сандвича, по брадичката й покапа жълтък и падна на масата. Тя като че не го забеляза.
— Значи ходите заедно? — Устата й беше пълна и още жълтък покапа по масата.
Лиса взе салфетка и я постави пред Сали. Момичето взе салфетката и я отмести настрани.
— Това е личен въпрос — отговори жената.
— Не съвсем. Ако те бях попитала кога за последно сте правили секс или как е той в леглото, това щеше да е личен въпрос. Аз само те попитах дали ходите заедно.
Лиса взе друга салфетка и почисти изцапаното на масата пред момичето. Изкуши се да почисти и лицето й, но в последния момент се отказа.
— Сигурна ли си, че си само на четиринайсет години? — попита я тя.
— Половината от съученичките ми са бременни — отвърна Сали. — Сексът не е нещо, за което не знам.
— Искаш ли да ме попиташ нещо? — Тя предизвикателно погледна Лиса през неравно подстригания си бретон.
— Да, ходя с него — отвърна жената.
Момичето продължи да я гледа, сякаш се колебаеше дали да й повярва. Накрая наведе очи към сандвича и отново отхапа от него.
— Супер.
— Откога живееш при баща си? — реши да смени темата Лиса.
— От една година. Може би по-малко. С майка ми се разделиха. Тя не можа да издържи на напрежението.
— Сигурно ти е било тежко.
Сали сви рамене.
— Чудя й се защо чака толкова време. Искам да кажа, защо ще търпиш първите тринайсет години, ако знаеш, че няма да издържиш докрай. Сякаш е чакала толкова дълго, за да види какво ще излезе от мен и когато видяното не й е харесало, се е чупила. Доста прецакана ситуация, нали?
Лиса кимна.
— Не е толкова необичайно. В доста семейства се случва. А и ти си умна и трябва да разбереш, че изобщо не е заради теб.
— Твоите родители също ли са разделени? — Момичето я погледна с надежда.
— Неофициално. Не беше нужно да го правят. Вместо това ме пренебрегнаха напълно.
— Като при Девън, баща ми. Той се съгласи да живея при него, но само толкова. Изглежда, изобщо не е наясно какво е да си баща.
— Имаш ли лели или чичовци, баби или дядовци? — попита я Лиса.
— Не. Семейството ми е едноядрено. Като ядрена бомба.
Жената впери замислено поглед в нея.
— Ако баща ти остане в затвора, ти къде ще отидеш да живееш?
Момичето нападна сандвича.
— Не знам. Ще трябва да измисля нещо. Така или иначе отдавна се оправям сама в живота.