— И аз така си мисля. Може да ме отърве от затвора за доста дълго време.
Фин поклати глава.
— Не се заблуждавай. Прокуратурата във всички случаи ще настоява да излежиш определен срок, но ще е съкратен — ако, разбира се, наистина им дадеш ценна информация. Ти изобщо срещал ли си се някога с Гилберачи?
Девън поклати глава.
— Само с Мърфи съм говорил. Затова трябва да включим и Еди Балик в играта. Всичко сочи към него.
— Трябва да има и някой друг — възрази Фин.
— Не се сещам за друг.
— Помисли хубаво.
Клиентът въздъхна:
— Нали знаеш как стоят нещата, Фин. Еди държи всичко под свой контрол. Работи само с пряко подчинените си — като Мърфи — и обсъжда с тях само конкретни акции. Колкото по-малко знае всеки един, толкова по-малка е вероятността ченгетата да уличат някого в престъпление.
— Теб обаче те уличиха.
— Казвам ти, единственият, който може да знае за цялата схема и за участието на Гилберачи, е Балик. Няма кой друг да е.
Адвокатът разтри слепоочията си.
— Рибаря значи… Не горя от желание да разговарям с него.
— Ти виждал ли си го изобщо?
Фин кимна.
— В миналото, когато и аз бях разбойник, съм изпълнявал няколко негови поръчки. Дребна работа, едва ли ме помни. Не е от най-сърдечните и любезни типове.
— Не, не е. Но сигурно те помни. Той помни всичко.
— Още ли е в Куинси?
— Да, в една колиба на брега. Не можеш да го отместиш от там.
Фин погледна часовника си.
— Добре тогава, майната му, защо пък не? Утре ще се проведе първото съдебно заседание по делото ти и аз искам да знам с какви карти разполагаме.
— Направи ми една услуга — каза Девън.
— Ако караш така, лимитът ти от услуги скоро ще се изчерпи, Девън.
— Обади ми се по телефона, след като приключиш разговора с него. Искам да знам какво ти е казал.
Фин стана и отиде до стоманената врата, натисна бутона отстрани и изчака да се появи охраната. Електрическата ключалка на другата врата избръмча, което беше сигнал за Девън да се прибере в килията си.
— Почакай, Фин — каза той, преди да излезе.
— Какво?
— Как е Сали? Добре ли е?
— Да, добре е. Голям образ е, харесва ми.
Бащата се усмихна.
— Страшна е. По-умна е и от двамата си родители, взети заедно. Майка й е голям боклук. Така и не можахме да осигурим на Сали добро бъдеще. Мамка му, та аз дори не знаех допреди година за съществуването й.
— Изглежда, тя сама се оправя.
— Да, оправя се. Тя умее да оцелява. Трябваше да се погрижа за нея. След всичко, което е преживяла, заслужава нещо повече от оцеляване и мизерно съществуване.
— Всички ние заслужаваме по-добър живот — каза Фин. — Но понякога и това е най-доброто, на което можем да се надяваме.
— Да. — Девън отново зарея поглед в празното пространство. — Понякога и на това се надяваме.
Девета глава
Когато Фин си тръгна от Нашуа Стрийт, беше станало време за обяд. Девън вървеше на опашката за ядене подобно на зомби. Изобщо не обърна внимание на храната, която му сипаха, после отиде и седна сам на една маса в ъгъла. Седеше с гръб към стената, с наведена глава. Когато докосна с вилица кашата на масата, му се стори, че сякаш се намира под водата в безтегловно състояние. Не можеше да се храни. Съжаляваше за Мърфи. Не колкото себе си, но го съжаляваше. Мърфи му даде шанс. Дори и след като останалите се бяха отказали от него, Мърфи беше продължил да му дава работа. Ако нещата се бяха развили по различен начин, обирът в магазина на Гилберачи щеше да му е достатъчен да си възвърне репутацията. Сега обаче не можеше да се говори за никакво завръщане. Беше направил избора си и връщане назад нямаше.
Отново се замисли за убийството на Мърфи. Трудно беше да не повярва в най-логичната версия. Версията, която съвпадаше със слуховете, които се носеха. Но въпреки това не беше сигурен в предположението си. Мърфи беше водил опасен живот. Беше си спечелил доста врагове, а и приятелчетата му бяха свирепи типове. Убийството му можеше и да е случайно. Вероятността беше малка, но не беше невъзможно. И Девън се хвана за тази вероятност.