Десета глава
Стоун стоеше пред външната врата на дома на Санчес в Бруклин, в западните покрайнини на Бостън. Беше си взела болничен. В участъка обаче плъзна мълва, че следобед ще се появи на работа, но кога точно не се знаеше. Той взе адреса й от досието й и тръгна. Тя не знаеше за идването му и той си каза, че доста ще се ядоса, затова й взе от местния магазин кутия с пилешка супа. Надяваше се по този начин да я умилостиви. Вероятно нямаше да му помогне, но поне нямаше и да му навреди. В края на краищата, беше му все тая. Не гореше от желание да работи с партньор, който отказва да обсъжда случаите с него. Беше взел решение да ускори нещата, независимо какъв щеше да е краят.
Представяше си дома на Санчес като малък и тъмен апартамент, разположен в някой от най-мизерните квартали на града. Две, най-много три стаи, оскъдно обзаведени, с няколко картини или фотографии и без лични вещи. Място, което да отговаря на характера на тази жена, толкова съсредоточена върху работата си и толкова дистанцирана от онези, които искаха да й помогнат. Представяше си живота й самотен и изпълнен с огорчение.
Жилището, което се намираше на посочения в досието й адрес, опроверга очакванията му. Беше средна по размер къща в хубав квартал, веднага от другата страна на трамвайната линия Грийн Лайн, на две пресечки от Комънуелт Авеню. Имаше просторен и добре поддържан двор, с очертана от цветни лехи пътечка. Автомобилната алея беше пометена, саксиите бяха почистени, а по яркожълтите стени на къщата нямаше и следа от олющена или напукана боя. Мястото излъчваше задоволство и комфорт.
Натисна звънеца и зачака. Вратата се отвори и на прага се показа едно момче по пижама.
— Здравейте — каза то. Имаше черна коса и смугла кожа — много по-тъмна от тази на Санчес. Очите му светеха и бяха изпълнени с доверчивост. Едва ли беше на повече от шест години.
— Здравей — отвърна Стоун. — Може би съм сбъркал адреса. Търся детектив Санчес.
— Мамо! — провикна се детето. — Тук е — добави. — Аз съм Карлос и съм болен от грип.
— Карлос, връщай се веднага в леглото! — Гласът на Санчес не можеше да се сбърка с друг, макар и тонът да беше по-мек от този, с който беше свикнал Стоун.
Миг по-късно Санчес застана пред Стоун. Беше с памучен панталон и широка блуза. Едва я позна. Обикновено носеше косата си прибрана назад, което придаваше на лицето й суров и сърдит вид. Чувството се усилваше от намръщения й поглед, с който тя сякаш демонстрираше обидата си от целия свят. Сега косата й беше разпусната, а лицето й излъчваше спокойствие. Приличаше не на сърдито ченге, а на красива и привлекателна жена на средна възраст.
Щом видя кой е дошъл, изражението й моментално се промени. Пред очите му се превърна в същата онази сърдита жена, която познаваше от работата.
— Какво правиш тук, по дяволите, Стоун?
— Чух, че си болна. Донесох ти пилешка супа.
Момчето, което беше изчезнало за малко някъде из къщата, сега стоеше зад Санчес.
— Не обичам пилешка супа — каза то.
— Казах ти да се върнеш в леглото — обърна се тя към него.
— Оф, мамо! — измърмори недоволно то и отново изчезна навътре.
Санчес отново насочи вниманието си към партньора си.
— Това е моята лична и неприкосновена територия — каза тя. — Не искам да идваш тук.
Той не помръдна.
— Трябва да поговорим — рече.
— Осиновен е.
Карлос гледаше телевизия в хола, а Стоун и Санчес бяха в кухнята. Той седеше на масата, а тя миеше чиниите, останали от закуската. Стоун беше доволен, че тя му каза, преди да я е попитал. Не беше сигурен дали иначе би се осмелил да й зададе въпроса. Очевидно обаче често й се налагаше да отговаря на този въпрос. Тя беше самотна жена-полицай, на петдесет и няколко години. А шестгодишно хлапе я нарече „Мамо“. Не пасваше.
— Ходи на училище, но тази сутрин се събуди с температура, а жената, която се грижи за него следобед, беше ангажирана.
— Симпатичен е.
— Бил е на две години, когато е дошъл в тази страна. Сега едва ли някой би предположил, че е живял другаде. С времето децата забравят лошото.
— Той единствено дете ли ти е?
— Имах дъщеря, но я убиха. Съпруга ми — също.
Стоун не знаеше какво да каже.
— Затова ли стана ченге? — беше единственото, което успя да измисли.
Тя го изгледа с изпълнени с гняв и тъга очи.
— Да. Затова станах ченге. И с това спираме да обсъждаме личния ми живот. Щом искаш да говорим по работа, добре, но карай накратко. После искам да си ходиш. Изобщо не биваше да идваш.