— Става. Да поговорим по работа. Защо от ИРА биха убили бос на бостънската мафия?
Тя седна срещу него на масата и озадачено го погледна.
— За какво говориш?
— Не съм чак толкова глупав, мога да използвам интернет. „Падре Пио“. Това е вид мъчение, използвано от терористите на ИРА. Кръстено е на един испански монах от шейсетте години на миналия век, който имал стигмата — течала му кръв от дланите и стъпалата, от местата, на които Исус е бил прикован към кръста. Бойците на ИРА завързват китките на жертвата, събрани заедно, след което стрелят и с един куршум пробиват двете длани. Създава се впечатление, че все едно жертвата е била прикована към кръста. Казват, че прилагали това наказание само върху хора, предали каузата. Тогава защо са го приложили върху Мърфи?
Тя заинтригувана наклони глава настрани.
— Не е зле — неохотно призна. — Но аз ти подсказах.
— Добре де, така е. Но нали затова са партньорите — да си подсказват един на друг. Не е ли така, мамка му?
— Говори по-тихо. Ако синът ми те чуе да ругаеш, ти ще си най-краткосрочният партньор в историята на отдела.
— Аз вече съм. Никога не сме стигали до истинско партньорство.
Тя си пое дъх.
— Виж, струваш ми се свястно хлапе…
— Не — прекъсна я той. — Аз не съм свястно хлапе, а съм добро ченге.
— Може и да си.
— Не „може и да съм“. Аз съм. Щеше да го разбереш, ако ми беше дала шанс. Ще те попитам отново: за какво й е на ИРА да очиства бос на бостънската мафия?
— Мисля, че е заради арт.
— Кой Арт?
— Не е човек, а изкуство, като картини.
— Ясно, зацепих. И какво общо има това с изкуството?
— Може би нищо, а може би има много общо. На колко години си бил през 1990 година?
Той се замисли.
— На десет — отвърна.
— Боже. — Тя уморено потри челото си. — Доста съм остаряла значи.
— Какво е станало през 1990 година?
— Спомняш ли си кражбата от музея на Исабела Стюарт Гарднър?
Той се облегна назад.
— Не като свидетел на времето, но знам доста за случая. Двама типове се измъкнали с няколко картини, нали така?
— Това е един начин да го опишеш. Другият е, като кажеш, че това е най-голямата кражба на произведения на изкуството в съвременната история. Говори се, че откраднатите творби днес щяха да са оценени общо на половин милиард долара.
— Половин милиард?
— Да. — Тя стана и отиде до кухненския плот. — Кафе.
— Да, моля. Черно.
Санчес извади кафеварка, от която стърчаха някакви тръби и която изглеждаше, сякаш се искаше да си професор по електроника, за да можеш да боравиш с нея. Стоун се запита откъде ли тя имаше пари за такива скъпи вещи.
— Това също така беше и най-лесно осъщественият обир — продължи тя с гръб към него, докато приготвяше кафето. — Били само двама извършители и майсторски изиграли охраната. Пазачите тогава били аматьори, не като днешните професионалисти. Обирджиите завързали пазачите в мазето и после час и половина сваляли картините от стените. После си заминали. Така и не открили картините. — Тя сложи чашите с кафе на масата.
— Интересно. Какво общо има това с убийството на Мърфи?
— Цели двайсет години всички търсеха картините. Полицията, ФБР, Интерпол, частни детективи, застрахователни детективи, историци, иманяри. Вложиха неимоверни усилия и енергия, за да открият откраднатото, но досега никой не е успял. Изказвали са се много теории за това кой стои зад удара. Най-популярната версия е, че ИРА се е съюзила с бостънската мафия за извършването на обира, а после са си разделили поравно плячката.
Стоун се замисли.
— Интересна идея. Но не е ли малко пресилено да се предполага, че убийството на Мърфи е свързано с това?
— Може би. Но една от откраднатите творби била картина от Рембранд. Едно от най-ценните произведения на изкуството, които крадците отмъкнали. Казва се „Буря над Галилейско море“.
На Стоун му трябваше секунда, за да направи асоциацията:
— „Бурята“. Мислиш, че посланието е било за това? Че убийците всъщност са тръгнали да търсят картините?
Тя сви рамене.
— За момента нямам по-добро предположение. Ти имаш ли?
Той поклати глава.