— Късмет — каза му Холингс.
— Каква си ми душичка — отвърна той. Обърна се назад и отново се възхити на прилепналата по тялото й униформа. „Е, може би не само душичка“ — помисли си.
Застана до малкото прозорче, което го отделяше от втория пазач. Вратата зад него се затвори и Фин се почувства като в капан в тесния коридор между двете тритонни стоманени врати. Едната водеше обратно към свободата, за разлика от другата. Беше като декомпресионна камера. Подаде си ръката през прозорчето и пазачът му сложи флуоресцентен печат на опакото на дланта, обозначавайки го като посетител.
— Не го измивайте, преди да си тръгнете — предупреди го.
Фин го беше виждал и преди, но не си спомни името му. Каза си, че трябва да провери къде и кога го е срещал. В неговия бранш винаги беше за препоръчване да си в добри отношения с надзирателите в затвора.
— Благодаря за съвета.
— Знаете къде отивате.
Не беше въпрос. Човекът го беше познал.
Отново иззвъня звънец и тежкото резе на втората врата се отмести, Фин мина през нея и оттам излезе на малка площадка с асансьор. Влезе в асансьора и натисна бутона за втория етаж.
Когато вратата се отвори, той излезе в дълъг и празен коридор, с покрит с балатум под. В края на коридора отново се виждаше масивна метална врата. Зад нея двама пазачи седяха на повдигната кабинка с бронирано стъкло и наблюдаваха отделението с килиите. От мястото си Фин не виждаше килиите, но не му и трябваше. Беше ги виждал и преди — от двете страни. Разположението беше кръстообразно, с два етажа килии от двете страни, а в центъра на кръста се намираше общата зона, чийто таван беше доста по-висок. Помещението на охраната също се намираше в центъра на кръста, което позволяваше на пазачите да държат под око всяка една точка от отделението.
Фин показа адвокатския си пропуск през прозореца на един от надзирателите и той натисна бутон, вратата се отвори.
— Адвокат Фин — обърна се пазачът към него с тон, който не беше много дружелюбен, но не беше и враждебен. Някои от служителите в затвора си даваха сметка, че адвокатът само си върши работата. Други обаче…
— Полицай Динофрио — поздрави го на свой ред Фин.
На пазача му направи впечатление начинът, по който беше облечен адвокатът.
— На мача на „Сокс“ ли ще ходите?
— Да.
— Късметлия.
— Мда. Бих ви предложил един от билетите, но… — Фин сви рамене.
— Глупости.
— Да, в крайна сметка надделява отношението към такива като мен, нали?
Надзирателят поклати глава.
— Не познахте. При кого идвате?
— Девън Мали.
— Мамка му, сериозно ли?
— Така изглежда.
— Направо може да ми дадете билета си за „Сокс“. Докато свърши с обясненията и разказите си, мачът ще е вече към края си.
— Аз взимам хонорар на час.
— Въпреки това… — Човекът се завъртя със стола към отделението с килиите. Взе микрофона, който стърчеше от контролното табло в средата на кабината, включи го и произнесе: — Девън Мали, имаш посетител. — Усиленият и механизиран глас отекна в помещението. Сякаш гласът не беше негов, сякаш говореше Бог. За онези, които бяха затворени тук, си беше направо като бог. Пазачът отново погледна към Фин и му кимна към друга стоманена врата, встрани от кабината. После отвори вратата с натискането на бутон. — Ще дойде до една минута.
— Благодаря. — Фин застана пред вратата и погледна часовника в кабината. Девет и четирийсет и пет. Мачът щеше да започне в единайсет и пет. „По-добре говори кратко, Девън“ — каза си той. После си пое дъх и влезе в килийното отделение.
Помещението беше малко — по-малко дори и от единичните килии на затворниците. Два пластмасови стола бяха единствената мебелировка. Без маса. Вратата зад него се затвори и Фин си пое няколко глътки въздух, за да не проникнат в белите му дробове вонята на затворническа пот и дезинфектант с миризма на оцет. Обаче беше безполезно и той го знаеше от опит. Неприятната миризма щеше да го съпътства до края на деня.
Вратата към общата зона се отвори и в стаята влезе Девън Мали. Двамата се изгледаха мълчаливо.
Девън изглеждаше повече или по-малко така, както Фин го беше виждал и преди няколко години. Беше с около пет години по-възрастен от адвоката — към петдесетте — и висок малко над метър и осемдесет. Имаше черна коса, подстригана късо и прошарена, и кръгло лице с добре изразени черти. Погледът му беше невинен, в пълен контраст с избрания от него занаят.