Фин познаваше Девън от доброто старо време, когато Фин още се движеше с бандата си из бедните квартали на Чарлстън. Тогава Мали беше от бандата на Южните, но двамата често се движеха в едни и същи компании. Девън беше от хората, които обикновено оставаха незабележими за околните. Не беше достатъчно умен за водач, но беше сговорчив и можеше да събере прилична банда. Другото успокоение — не беше пълен психопат. Много от хората, които Фин познаваше отпреди, биха убили човек, без да им мигне окото и без повод. За Девън това не се отнасяше. Той не притежаваше онази жестокост и безмилостност, характерна за убийците, и затова Фин го харесваше.
За момент и двамата останаха умълчани. Тишината стана тягостна в тясната стая. Накрая Девън пристъпи напред и протегна ръка. Здрависаха се.
— Радвам се да те видя, Фин — каза Девън. — Южнобостънският му акцент върна адвоката към спомените за младежките му години. Той беше положил много усилия да заличи този акцент.
— И аз също се радвам.
— Добре е, че се съгласи да го направиш. Да дойдеш в почивен ден и всичко останало. — Девън пусна ръката му, придърпа единия от столовете и седна.
— За стар приятел съм готов да направя всичко.
— За стар приятел, който ти плаща хонорарите — поправи го Девън.
— И това също. — Фин взе другия стол и седна срещу клиента си. — Можеш да си позволиш да ги плащаш, нали?
Девън се усмихна, но извърна очи.
— Никога не се променяме, нали?
— Основното в характера си остава — съгласи се Фин.
— Боже, колко време мина? Пет години ли бяха? Десет? Как я караш?
— Добре съм.
— Чувам, че си повече от добре. Изградил си си репутация. Наричат те „Чудотвореца“. Така чух, че ти викат. — Докато говореше, Девън се люлееше на стола.
— Така ли? Трябва да го отпечатам на визитните си картички.
— Няма нужда. Когато си имаш работа само с точни хора, не се налага да си рекламираш бизнеса. — Говореше така, сякаш искаше да убеди себе си в нещо. — Сигурно правиш яки пари, а?
— Да, да се върнем на хонорара ми.
Той кимна, но продължаваше да избягва погледа на Фин.
— Ще ги платя, защото ми трябва чудотворец.
— Очевидно. Ще ми кажеш ли какво стана?
Девън вдигна рамене.
— И аз не знам, мамка му. Вечерта ми не мина така, както я бях планирал.
Адвокатът огледа тясната стая.
— Изглежда. — Той помълча. — Ще ми кажеш ли за бельото?
Клиентът наведе глава.
— Всички искат да им разказвам само за това. Мамка му!
— Когато хванат мъж с купчина женско бельо, е трудно на човек да не му направи впечатление.
— Не само бельо, имаше и рокли.
— Именно. И рокли. Е, така по-добре ли се чувстваш? — Клиентът му стана и закрачи из стаята като тигър в клетка. — Ченгетата са те кръстили Бикини гангстера.
— Да вървят на майната си. Нямат ли си друга работа, та само се заяждат с мен? И без тях си имам големи проблеми.
— Другото предложение е било Прашки бандита. Лично на мен това повече ми харесва, но само защото посещавах вечерен колеж и тази част от младостта ми липсва.
Девън се спря и го погледна.
— Смешно ли ти се струва?
— Само малко — отвърна Фин и веднага стана сериозен: — Разкажи ми какво стана.
Девън седна, облегна се назад и си пое дълбоко въздух.
— Трябваше да е най-лесната нощ в шибания ми живот. Знаеш ли магазина на „Гилберачи“ на Нюбъри Стрийт? Висша мода. — Фин кимна. — Тъкмо бяха докарали новите летни колекции. Магазинът беше тъпкан догоре със стока.
— Малка кражба-авантюра? Трудно ми е да си представя как са те спипали, докато си галел копринените сутиени.
— Не ме слушаш. Не беше само някаква си кражба-авантюра. Бях взел над петдесет рокли от световни модни дизайнери, по шест хиляди парчето, ако се продаде на дребно. Освен това имаше и бижута и — да — скъпо дамско бельо, и други подобни. В магазина имаше стока за близо половин милион долара, а на улицата щеше да се разпродаде за няколко милиона.
Фин подсвирна впечатлен.
— Ега ти скъпото бельо.
— Това ти казвам. Ама трябваше да е лесно. Джони Гилберачи е един от собствениците и има сериозен проблем с комара.
— Джони Гилберачи? Онзи, който вечно е по страниците със светска хроника, с малкото си кученце с розова каишка? Той ли?