— Знаеш ли адреса? — попита го тя.
— Да.
Адрес не му трябваше. Беше израснал в Южен Бостън. В интерес на истината, живееш тук откакто се беше родил. Когато беше момче, автосервизът се славеше като забележителност на квартала. Табелата, която беше окачена на ниската постройка, гласеше: „Автомобилни принадлежности и авторемонти при Мърфи“, но в квартала всички я знаеха само като „Сервиза“. Намираше се на обширен парцел, ограден с високи плевели, леко отдалечен от улицата, в район със слабо движение. Това едва ли имаше някакво значение. Така или иначе никой не караше там колата си за ремонт. През деня стоеше автомонтьор за алиби, но ако някой спреше пред сервиза за ремонт, тутакси му се казваше, че трябва да чака месеци. Единствените авторемонтни работи тук се извършваха през нощта и коли почти не излизаха от гаража.
Независимо че не се извършваше законна ремонтна дейност, мястото гъмжеше от народ през деня. Мърфи, водач на една от маргиналните ирландско-американски банди, държеше офис в задната част на сградата, откъдето управляваше хората си и посредничеше за сключването на примирие между онези жители на квартала, които бяха на нож със закона.
Когато Стоун сви по алеята, мястото отново беше оживено, макар и не с нормална всекидневна дейност. Алеята беше запълнена от спрели патрулни коли на бостънската полиция, както и от коли на криминалистите. Целият комплекс беше ограден с жълта лента. Един от полицаите трябваше да отмести поставения посред пътя полицейски надпис, за да може да мине колата на детективите.
— Мислиш ли, че е начало на нова война? — попита Стоун, докато завиваше към паркинга на сервиза.
— Не знам — отвърна Санчес. — Доста време мина от последната и нещата се бяха успокоили, след като Уайти пое властта. Ако е нова война, ще е доста кървава и грозна.
— Да. — Той си спомни шейсетте и седемдесетте години, когато като момче беше слушал за войните, които се водеха между враждуващите банди. Тогава тези битки му се струваха митични, почти героични. По-късно обаче осъзна, че са само уреждане на сметки между закоравели престъпници.
— Ти си израснал тук, нали? — попита го тя.
— Да.
— Познаваше ли го?
— Мърфи ли? — Стоун се замисли какво да отговори. — Всички го познаваха. Той беше един от хората на Уайти.
Санчес поклати глава.
— Не точно. Веднъж гледах как го разпитват след един удар на полицията през деветдесетте.
— И какво мислиш?
— Не беше глупав. Дори един от най-хитрите, които съм виждала. — Отвори вратата и слезе от колата. Стоун също слезе. Санчес огледа фасадата на сградата. Млад съдебен лекар се беше облегнал на микробуса си, а до него имаше носилка. Върху носилката бяха метнати един върху друг два черни найлонови чувала за трупове. — Обаче явно не е бил достатъчно хитър.
Тя тръгна към вратата и Стоун вървеше плътно зад нея. Докато вървяха, му мина през ума, че това е най-дългият им разговор, откакто са партньори.
Вонята в Сервиза беше непоносима. В Бостън беше топла априлска пролет и облицованата с алуминий сграда сякаш привличаше цялата слънчева топлина. Санчес усети миризмата на бензин и на автомобилно масло, но тази миризма скоро отстъпи място на познатите й до болка миризми на смърт и на разложена плът. Миришеше като от развалено месо, варено в прокиснало мляко и мед. Тя стисна зъби, за да не се издаде, че й се гади. Достатъчно дълго беше в полицията, за да е наясно с двойния стандарт — мъжете можеха открито да показват отвращение и погнуса на местопрестъплението, докато за жените това се смяташе за признак на слабост.
— Нещо да знаем за времето на смъртта? — попита тя партньора си, докато вървяха из вътрешността на гаража и минаха покрай няколко униформени полицаи, които бяха отегчени от задължението си да пазят сцената на престъплението.
— Според доктора е било в събота. Точен час още нямаме и дори денят е приблизителен. Не можем да бъдем сигурни, докато не изследват труповете в лаборатория.