— Мирише като да е от събота.
— Мирише отвратително. — Той се изкашля и запуши устата и носа си с длан.
— Тази сутрин ли са ги открили?
Стоун кимна.
— Вчера сервизът е бил затворен. Трябвало е и днес да е затворено и да почиват за Деня на патриотите, но един от механиците се е отбил да ремонтира колата си и ги е видял.
Тя хвърли бърз поглед към партньора си. Беше млад, изглеждаше добре и имаше силно развито мускулесто тяло. Като на културист. От онези, на които яката се опъваше около врата им. Имаше черна гъста коса, а веждите му стърчаха малко повече от необходимото. Говореше с акцент, характерен за кореняците бостънци от работническите квартали. И преди беше работила с мъже като него. Колкото се отнасяше до нея, тепърва предстоеше да го разбере що за човек е. Рано или късно щеше да я разочарова — сигурна беше в това — винаги така ставаше. Сценарият беше станал толкова предсказуем, че Санчес вече асоциираше думата „партньор“ само с някакво препятствие, което трябва да преодолее, за да си свърши работата.
Докато вървяха към задната част на сградата, към боксовете, в които разглобяваха колите, един униформен сержант на петдесетина години се отдели от колегите си и тръгна към тях. Тя извади значката си и я показа на сержанта.
Той почтително кимна.
— Детектив — каза, погледна към Стоун, но премълча.
— Сержант… — Санчес потърси да прочете името на полицая на униформата му. — Макафи. — Тя напрегна паметта си. — Работили сме и преди заедно.
— Да, госпожо — отвърна той. — Преди две години.
— Вярно, случаят „Дарвос“.
— Точно така, госпожо.
— Какво имаме тук?
— Нищо хубаво. За малко се разминахте с доктора. Той каза, че ще си бъде в кабинета следобед, ако искате да говорите с него. Когато му закараме труповете, ще извърши аутопсиите. Направи подробен оглед, но после оставихме телата така, както ги бяхме открили. Помислих си, че може да поискате да ги видите на местата, на които са били заварени.
Тя кимна.
— Добре. — Огледа помещението и забеляза в ъгъла висок чернокож мъж, който говореше по мобилния си телефон. Беше облечен с тъмносин костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка и със слънчеви очила. — И федералните ли са тук? — попита.
Сержантът погледна през рамо и изсумтя недоволно:
— Да. Този се появи десет минути след като пристигнахме. Не знам откъде е разбрал.
— И какво прави тук?
— Само гледа. Не му дадохме да пипа нищо, но не бях сигурен дали да го изгоним. Има значка.
Тя кимна и се приближи към мъжа. Той я видя и затвори телефона, после свали очилата.
— Детектив?
— Санчес. А вие сте?
— Специален агент Хюит.
— Специален агент Хюит, какво правите на моя територия?
Той я изгледа и отвърна:
— Гледам.
— Нещо конкретно ли търсите?
— Аз съм част от група за борба с организираната престъпност. Разбрах, че е имало убийство тук.
— Имате ли конкретна причина да смятате, че този случай е подведомствен на федералните власти?
Агентът бавно си пое въздух през стиснатите зъби.
— Мърфи беше известен гангстерски водач. Беше замесен във всичко, като се започне от оръжие и наркотици и се стигне до проституция и рекет. Няма причина това да не е свързано с рекетьорския му занаят.
Санчес скръсти ръце.
— Нека ви задам въпроса по друг начин. Специален агент Хюит, случаят поема ли се от федералните власти? Защото ако е така, ще наредя на хората ми да опразнят мястото за пет минути и тогава можете да се заемете. После, ако нещо се обърка, ще пострада вашият задник, не моят.
— Не, не поемам случая.
— Добре, тогава бих ви помолила да напуснете помещението, докато хората ми не свършат с огледа. Ще ви изпратя доклада веднага щом бъде готов. Но дотогава аз отговарям за разследването и хората ми не могат да работят нормално, когато някой наднича зад гърба им.
— Детектив Санчес, аз съм специален агент от ФБР…
— Джон Конъли също беше и още има да излежава три години в затвора с максимално строг режим в Алънууд, задето беше предупредил Уайти Бългър и хората му. От години вие се намесвате и ни се пречкате винаги, когато се опитаме да ги приберем на топло. Така че, простете, но тайнствените думи „специален агент“ не минават пред мен. Ще ви държа в течение, доколкото е уместно, но сега искам да излезете, за да си свършим работата. Или излизате, или поемате случая. Кое предпочитате?