Намираме американското консулство на малката туристическа карта. Минаваме покрай него на няколко пъти от различни посоки, за да се ориентираме. Проблемът е, че много от улиците са не само тесни, но и еднопосочни.
След час осъзнаваме, че нашият хотел не ни върши работа. Намира се прекалено далеч от центъра, а и полицейското управление е точно между нас и консулството, ако по някаква причина се наложи да бягаме с детето.
За един час се пренасяме в друг хотел с по-централно разположение. Хотел „Пласа Лас Глориас“ е край пристанището за яхти, само на две пресечки от консулството.
Седнала като навигатор с карта в скута, Сюзан на няколко пъти ме насочва покрай туристическата зона на Кабо. Пропускаме един завой и се озоваваме до тротоара срещу нашия хотел.
Тази част от града се състои предимно от барове, магазинчета за тениски и дискотеки. Движението е истински кошмар дори и извън сезона. Населението нараства с всеки нов туристически кораб в пристанището. Днес два такива кораба са се закотвили като плаващи хотели на километър от брега. Моторници превозват пътниците до кея, където те плъзват по улиците да търсят евтини стоки или просто да зяпат магазините.
Трябват ни десет минути, за да открием обратния път.
Сюзан прави нов опит по картата в друга посока. Криволичим и този път налучкваме точно централната улица, само че когато стигаме до светофара преди пазара, завиваме надясно.
Тук улицата е еднопосочна и нагоре става по-тясна. Има място колкото да се разминат две коли. На върха Сюзан ми казва да потърся място за паркиране. На места тротоарът е висок цял метър, а по-нататък се превръща в стълбище. Магазините оредяват, повечето са хранителни стоки. Намирам свободно местенце и спирам.
Сюзан оглежда картата. Не е твърде подробна — просто рекламна брошурка от агенцията за коли под наем. Улиците изчезват точно там, където портиерът на хотела ни каза, че се намира адресът.
— Трябва да има още две пресечки — казва Сюзан.
Изкачваме се — първо на тротоара, а после по стълбището. От двете страни се мяркат туристически кафенета и нощни заведения. „Кабо Уабо“, „Веселата риба меч“ и „Октоподът“.
Още по-нагоре трябва да е площадът. Тук вече няма толкова туристи. Пресичаме улицата на последното оживено кръстовище, където еднопосочен поток коли слиза към града. Изкачваме още стъпала и се озоваваме на нещо като площад — празно място с няколко дървета.
Приличаме на туристи. Сюзан е нахлузила голяма сламена шапка, за да прикрива главата и очите си. Въжето, лепенките и етерът лежат под седалката на колата. Засега само търсим мястото.
Откриваме на картата католическата църква. До нея е митническата служба, после идва старинен двуетажен магазин с веранда над тротоара.
Сюзан се отправя натам и аз тръгвам след нея. Пресичаме улицата, минаваме покрай ОРИГИНАЛНИЯ МАГАЗИН НА МАМА ЕЛИС ЗА КУРИОЗИ, антики и всякакви дреболии. Тръгваме плътно покрай стената в прохладната сянка на надвисналата веранда. Тъкмо достигаме ъгъла, когато Сюзан изведнъж спира. Само на трийсет метра от нас улицата опира в ограда от ковано желязо. Над портата се издига голям дървен надпис LAS VENTANAS DEL CABO.
Сюзан въздъхва дълбоко.
— Това е.
Отстъпваме в сянката на верандата. Курортните къщички се гушат на тераси по хълма. Към тях се изкачва стръмна алея, която прави завой и изчезва. Ясно е, че от улицата няма да видим много. Къщите са отчасти вградени в склона високо над нас. Трябва да са поне десетина.
— Знаем ли точно в коя е?
Сюзан поклаща глава.
— Знам само, че е тук.
— Да се надяваме, че е истина — казвам аз. — Иначе ще сме били толкова път за нищо.
Тръгвам нагоре.
— Къде отиваш?
— Да видя дали има рецепция.
— Не може да влизаш просто така.
— Защо не? Джесика не ни познава. Ще кажем, че искаме да наемем нещо. Проверяваме.
Сюзан излиза изпод верандата, намества шапката и я придържа с една ръка, оглеждайки къщите по склона. Аз започвам изкачването. Тя поема след мен.
След портата стръмният път води наляво, докато се озоваваме пред няколко гаража, откъдето започват тесни стъпала през градинките между къщите. Нищо не подсказва къде е рецепцията и дали изобщо я има.
Следобедното слънце прежуря немилостиво, скоро и двамата се обливаме в пот. Тъмните ми очила почват да се замъгляват. Спирам на стъпалата, за да ги избърша и да огледам терена. Малки пътеки се разклоняват в различни посоки и лъкатушат през градините към всяка сграда.
— Мога ли да ви помогна? — долита изотзад и отдолу женски глас.
Обръщам се и за пръв път забелязвам доста голям плувен басейн, вграден в склона над гаражите, и испанско дворче с ниска оградка, от което се разкрива чудесен изглед към града.