Напрежението се изцежда от тялото ми като от спукан балон. Недоумявайки какво става, аз поглеждам към Сюзан и отварям уста да й кажа, че сме сбъркали.
Но тя вече не е там. Коленичила е.
— Как си, скъпа?
Отначало детето мълчи. После отговаря с тъничък, тревожен гласец:
— Добре съм.
Пак го поглеждам. Изведнъж осъзнавам, че изобщо не е момче, а момиче с момчешки дрехи. Дългата коса вече е къса и има различен цвят, но сега разпознавам лицето на Аманда Хейл.
В този момент стават много неща едновременно. Сюзан прегръща Аманда, прилепва устни на ухото й и прошепва толкова тихо, че едва я чувам само от метър.
— Изпращат ни дядо и баба.
Очите на детето грейват.
— Кои сте вие? Незабавно се махайте, дявол ви взел.
Джесика хвърля по мен чековата книжка. Отбивам я на сантиметри от лицето си с жест на професионален бейзболист.
Тя се втурва към Сюзан и детето с разперени нокти, но аз я сграбчвам изотзад, преди да ги стигне, завъртам я и я притискам към кухненския плот. Тя е жилава и силна за ръста си, мята се, опитва се да посегне назад и да ме одраска, тропа, рита, обсипва ме с думи, които не бих повторил.
Сюзан все още е с чантата и торбата на рамо. Бръква и вади лепенките.
— Не закачай мама.
Аманда ме напада изотзад, блъска с юмручета, които едва усещам. И все пак се чувствам като злодей.
Сюзан минава с лепенките от другата страна на плота.
— Дръж я здраво.
— Не, недей — възразявам аз.
Завъртам Джесика толкова бързо, че не успява да посегне.
Сега тя стои срещу мен. Опитва се да плюе, но устата й е пресъхнала. Сграбчвам я за ръцете над лактите и притискам с бедро коленете й.
— Нека да й вържа ръцете отзад — предлага Сюзан.
— Не.
Този вариант вече отпада. Не можем да вържем Джесика и да я оставим. Поглеждам я в очите.
— Чуй ме. Имам време да го кажа само веднъж. Хората, които чакаш, идват да те убият. Разбираш ли ме? Ще убият и теб, и всички, които заварят.
Озъртам се към Аманда, която ме е заобиколила и сега се притиска до майка си.
— Кои сте вие?
— Няма значение.
Тя вече е съобразила.
— Работите за баща ми, нали?
— Трябва само да знаеш, че не работя за Естебан Онтаверос.
— Естебан?
— Няма време за приказки — казвам аз.
— Защо да ти вярвам? Искаш само да ми вземеш детето.
— Ако искахме това, вече щеше да лежиш вързана на пода — намесва се Сюзан.
— Защо съм му на Естебан? На никой нищо не казах.
Има предвид властите.
— Може би го е страх от онова, което имаш да кажеш.
— Останем ли още няколко минути, можем да питаме него — казва Сюзан.
Тук е права.
— Как ме намерихте?
— Нямаме време за разговори.
— Не може да е той — казва Джесика. — Обадиха ми се хората на Суейд.
— Суейд е мъртва.
Виждам как я разтърсват тръпки. Погледът й става замаян, сякаш са я ударили по главата.
— Убиха я преди три месеца — добавя Сюзан. — Имаше го във всички вестници. Не ги ли четеш?
— Дотук не достигат.
Тя вече не се бори. Разхлабвам хватката около ръцете й. Отдръпвам се само на десетина сантиметра. Аманда използва възможността да се притисне още по-плътно до майка си.
— Ами телевизорът? — кимвам аз към масата.
— Сателитната чиния е строшена. Хващам само испански канали.
— Разпозна ли гласа на човека, който ти се обади? — пита Сюзан.
Джесика поклаща глава и се озърта, сякаш търси отговор от кухненските стени.
— Кога се обади? — питам аз.
— Тази сутрин.
— Кога?
— Не знам. Може би към единайсет. Малко преди обяд.
Ясно е, че не са се обадили от града. Щяха вече да бъдат тук.
— Няма време за приказки.
Хващам Джесика за ръката и я блъскам към изхода. Тя спира и ме поглежда.
— Кой уби Суейд?
Не казвам, че обвиняват баща й.
— Естебан? — пита тя.
— Така предполагам. Търсил е теб.
— О, мамка му. — Джесика поглежда Аманда. — Трябва да бягаме. Да се измъкнем оттук.
Най-сетне го осъзнава. Проумяла е истината.
Разсеяно вдигам от пода падналата чекова книжка. Опитвам се да я подам на Джесика, но тя вече изтласква Аманда през вратата.
— Колата е надолу по задния път — казвам аз.
Джесика грабва един сак от креслото в хола. Сюзан носи чантата си и плажната торба. Изведнъж се сеща, че е оставила лепенките на кухненския плот. Изтичва назад.
— Остави ги.
Блъскам я към хола пред себе си и хвърлям последен поглед към часовника, докато е светло. Ако Джесика ги е чакала половин час след нас, значи закъсняват.