Изтичваме през дневната и изскачаме навън, без да си правим труда да затворим вратата. Продължаваме по пътеката покрай сградата. Сюзан е начело. Някак е успяла да хване ръката на Аманда. Детето бяга с всичка сила, напряга крачета да не изостане. Избутвам Джесика пред себе си, за да я виждам. Тя има проблеми с високите токчета.
Изминали сме по черния път около двайсет и пет метра, една четвърт от разстоянието до резервоара и джипа, когато под нас изведнъж проблясват лъчите на фарове. Прахът от нозете ни увисва в светлината като искрящ дим. Преди да помръднем, двата лъча падат върху нас.
Шофьорът се поколебава. Колата рязко спира. Стои така с включен двигател и прицелени насреща ни фарове. За секунда си мисля, че може би просто са сбъркали пътя и търсят къде да направят обратен завой.
Внезапно гумите вдигат облак прах и чакъл. Колата полита към нас.
Инстинктивно разбираме. Сюзан е първа; тя се обръща и хуква нагоре по пътя, влачейки детето със себе си. Спира, опитва се да вдигне Аманда, но няма толкова сила. Аз хващам Сюзан за лакътя, блъскам я към къщите и поемам момиченцето.
Тичаме обратно. Джесика изостава, обувките й не са за такъв път.
Докато достигнем паркинга, колата — стар черен кадилак — вече е отминала резервоара и се носи с рев нагоре по пътя. Джесика е на десетина крачки зад нас. Пускам Аманда долу. Сюзан я хваща за ръка и побягва по пътеката към сградите. Аз чакам Джесика. Тя ме догонва. И ние хукваме по пътеката. Хващам я за ръката. Без да мисли, Джесика завива към номер три.
— Не — казвам аз. — Не нататък. Оттам няма изход.
Втурваме се по терасираната пътека, прескачайки през две-три стъпала. Джесика пада пред мен. Едва не се препъвам в нея. Ожулила си е коленете, но почти не спира. Подскача на единия крак, после на другия, смъква обувките и ги захвърля в храстите. Сега е боса, по-пъргава. Добираме се до нивото на басейна, продължаваме към гаражите, където догонваме Сюзан и Аманда.
Спираме за секунда да си поемем дъх. На хълма над нас се затръшват врати на кола. Преброявам три. После още една. Значи са поне четирима. Чувам тропот на мъжки стъпки.
— Vamonos.
Идват по пътеката.
Пак побягваме, този път към улицата под дървената табела LAS VENTANAS DEL САВО. Изтичваме до ъгъла на антикварния магазин, откъдето аз и Сюзан за пръв път зърнахме къщите тази сутрин. Кварталът е тъмен. Няма отворени магазини, няма признаци на живот. До туристическата зона има поне още четири пресечки. А най-близката спирка на таксита е още по-далеч.
Минаваме тичешком под верандата, заобикаляме магазина, слизаме по три стъпала и прекосяваме към площада.
Аманда едва се държи на крака. Детето е задъхано, объркано и уплашено. Мятам я на рамото си и хуквам надолу покрай площада. Сега Сюзан е изостанала най-отзад, все още с чанта и торба на рамо.
Прекосяваме улицата под площада. Само още две пресечки, все надолу. Ако успеем, ще се изгубим в тълпата туристи.
Аз тичам, подскачам с Аманда, главата й се подмята на рамото ми. Съсредоточил съм цялото си внимание върху стръмната улица, която завива надясно. Пътят е коварен, каменните стъпала изникват ненадейно от мрака. Подредени са като за бягане с препятствия — заемат само по половин метър от двуметровата ширина на тротоара. Останалото е стръмнина, без парапет и почти без осветление. Не внимаваш ли, падаш от един метър височина върху коравото бетонно платно.
Мъча се да наблюдавам стъпалата, затова поглеждам напред едва когато стигам долу. И тогава ги виждам на следващата пресечка. Онзи откъм нас току-що е затръшнал лявата предна врата и пресича улицата. Другият заобикаля пред колата.
Мъчат се да изглеждат като туристи, правят се на разсеяни въпреки черните костюми и ризи. Може би просто двама местни биячи. Но единият проваля работата. Поглежда ме в очите.
Мигновено разбира, че съм го познал. Това е шофьорът, човекът зад волана на циклопа от онова нощно преследване.
Щом осъзнава това, двамата побягват насреща. Единият бръква под сакото. В ръката му се появява пистолет. Аз съм застинал намясто. По стълбите долита Джесика, после Сюзан едва не ни поваля.
Сюзан се опитва да бяга по-нататък. Хващам ръката й да я спра, сетне разбирам, че това е единственият ни шанс — тясна странична уличка на двайсет метра по-долу. Хукваме право към двамата мъже.
Единият спира, хваща пистолета с две ръце и се прицелва.
— Залегнете!
Едва не изпускам Аманда на тротоара. Клякаме зад паркираните коли, прегърбваме се и продължаваме напред.
Стрелецът губи целта, колебае се, после отпуска пистолета и пак побягва.
Стигаме до пресечката преди тях. Сега пътят за бягство е само напред. Тичам с Аманда на рамото.