— Има ли някакви признаци да е бил замесен в историята с наркотиците?
— Близко е до ума — казва Хари. — При неговата работа на аерогарата. Праща две-три чанти с кокаин, а някой дружелюбен колега ги прибира, преди митницата да е надушила. Но няма нищо черно на бяло.
— Къде е сега този Кроу?
— Освободен под гаранция. Не знам адреса, но вероятно ще мога да го намеря.
— Опитай. С какво друго разполагаме?
— В общи линии това беше. Тя не е имала много приятели. С жени не е общувала. Продължавам да търся. Но малко помощ няма да е излишна.
Намеква за частен детектив.
— Действам по въпроса, но засега сме само ние двамата — казвам аз. — Постарай се да издириш адреса на Кроу. Може пък той да знае къде е Джесика.
— Дай да издействаме призовка — предлага Хари. — Да отидем при семейния съдия по въпросите на родителските права и да му обясним, че е нарушено съдебно решение. Същевременно ще се опитаме да замесим и Суейд.
— Добра идея, но едва ли ще излезе нещо. Нали разбираш, няма проблем да издействаме призовка за Джесика. Въпросът е как да й я връчим.
— Ако можехме, нямаше да ни трябва призовка — казва Хари. — Просто щяхме да отмъкнем хлапето.
— Джесика не би могла да се оплаче. Но със Суейд нещата са по-сериозни.
— Защо?
— Как да я привлечем под отговорност? Как да накара ме съдията да обвини Суейд и нейната организация за неспазване на съдебно решение?
Хари се замисля.
— Тя е заплашила стареца. Нали е казала на Джона, че ако не върне детето на майката, ще го загуби?
— Да. Но ти сам виждаш проблема. Заплаха ли е това?
— Според мен да.
— Само че не ти носиш черната тога. Дори да признае, че е ходила там, Суейд ще заяви, че думите й са били най-обикновена прогноза. Искала е да каже, че ако Джона предприеме враждебни действия към Джесика и я лиши от родителски права, това в крайна сметка ще отчужди детето от него. Такъв смисъл е влагала в думите ще загубите детето.
— Вярваш ли в това?
— Не. Но съдията може и да повярва. Особено след като няма нито доказателства, нито свидетели за присъствието й там, а обвинението изисква да я вкара в затвора за неуважение на съда.
Хари знае, че съм прав.
— Повечето съдии, които познавам — продължавам аз, — веднага ще разберат, че Суейд лъже, но биха потърсили някакъв формален повод да си измият ръцете. В случая има цял куп възможности. Например въпросът дали съдът изобщо може да обвинява Суейд, след като тя няма нищо общо с родителските права. Ще трябва да докажем, че при отвличането е действала по поръчка на Джесика. А без свидетели никой няма да ни повярва. Ако не греша, Суейд просто ще каже на съдията, че се е опитвала да умиротвори семейството.
— Като Хитлер в Чехословакия — подхвърля Хари.
— Може би, но в момента не знам дори дали ще успеем да вкараме Суейд в съда. Не. Преди тоягата нека опитаме с моркова.
Хари вдига вежди.
— Мисля, че е време да се срещна със Зо Суейд. Ще се опитам да я вразумя.
4
Един месец след преселването на юг си купих стар джип CJ–5 от началото на осемдесетте години, а Хари го кръсти Скокливата Лина. Предишният собственик, някакъв хлапак с техническа дарба, не бе давал и прашинка да падне върху двигателя, тъй че работеше като часовник. Късото разстояние между осите правеше колата невероятно маневрена — можеше да направи завой върху монета от десет цента. Не я взех за пътешествия из пущинаците, а защото беше лесна за паркиране, твърде ценно качество в един претъпкан с автомобили щат.
През топлите месеци свалям гюрука отгоре, но оставям платнищата отстрани и отзад, та вятърът да развява косата ми. Така по-лесно забравям, че вече имам по някой и друг прошарен кичур в перчема. Може би карам второ детство. Кой знае? Важното е, че моторът бучи и колелата се въртят.
Минали са четири дни след разговора ми с Хари и тази сутрин се нося покрай Силвър Странд на юг към Импириъл Бийч.
Днешната мисия е едно от ония безплодни занимания, които влизат в противоречие със здравия разум, но все пак трябва да бъде изпълнена, за да си дойде всичко на мястото.
Отбивам в търговската зона край Палм Авеню и с рязък завой се вмъквам в едно от свободните места за паркиране. Целта ми е малката сграда отсреща — старо белосано здание с фасада към булеварда.
Без да напускам Скокливата Лина, аз оглеждам невзрачната уличка и малкия паркинг зад копирното ателие. Задната врата е закрита с масивна желязна решетка и близо до нея има три запазени места за коли на служители. Уличката продължава до следващата пресечка. Върху тротоара се мъдри грамаден контейнер за смет, чийто ъгъл стърчи застрашително пред платното, а наоколо се валят купища боклук, сякаш наемателите на сградата нямат много добър мерник. Това ателие е царството на Золанда Суейд.