Позната картинка — едно от ония заведения, където машините бълват ксерокопия като картечници, а срещу скромна такса можеш да си наемеш и частна пощенска кутия. Интересен допълнителен щрих за жена със свой собствен вариант на програмата за защита на свидетели.
Облегнат назад, аз пия кафе от картонена чашка и се чувствам като последен глупак, задето изобщо предприех този опит. По всичко личи, че прилагателни като „благоразумна“ и „обективна“ нямат нищо общо със Зо Суейд.
И все пак това е един от уроците, които научаваш в адвокатската практика: не сториш ли нещо, съдията непременно ще те погледне в очите и ще попита защо. Суейд може да е най-зловредната мъжемразка и феминистка на континента, но ако я отмъкна в съдебната зала без опит да се споразумеем, нейният адвокат сто на сто ще ме притисне към стената с въпроса: Защо не благоволихте да я попитате, преди да пишете призовки и да прахосвате ценно съдебно време?
По Палм Авеню профучават коли, тук-там се мяркат пешеходци. Някакъв дрипав алкохолик тика по уличката зад копирния център количка за пазаруване с цялото си имущество. Влачи се едва-едва, без друга цел, освен да опразни едно пространство и да запълни друго. В неговия свят движението не е пътешествие, а занимание.
Вече е отминал задната врата на ателието и пъпли към паркинга с бързината на охлюв, когато изневиделица изскърцват гуми, една грамадна лъскавочерна кола отбива стремглаво от Палм Авеню, прескача ъгъла на тротоара и нахлува в уличката.
Шофьорът изобщо не си прави труд да натисне спирачките; стоповете дори не примигват. Колата връхлита върху бездомника, който едва успява да отскочи в последния момент.
Вместо него пострадва имуществото му. От жестокия удар количката отхвръква в едната посока, човекът полита в обратната.
По тротоара се разпиляват найлонови торбички, пълни с мизерни съкровища. За момент скитникът изчезва от погледа ми и аз се питам дали не е под колата. После чувам иззад нея провлечен пиянски глас:
— Що не вземеш направо да ме прегазиш ма?
— Дадено.
Звънкият, кристално ясен глас долита през открехнатото странично стъкло, докато колата завива към паркинга и спира точно зад ателието.
За един миг се възцарява покоят на стопкадър. Колата е неподвижна, човекът лежи възнак на тротоара, вещите му се валят наоколо като в някаква постмодернистична картина — Замразеният хаос.
Всичко трае само част от секундата, сетне лявата предна врата на колата се отваря и разрушава магията. Отвътре излиза жена и затръшва вратата, после минава зад автомобила. В нея няма и капка колебание, угризение, съчувствие или тревога, че човекът може да е тежко ранен. Нали все още е в състояние да пълзи.
С широкополата си шапка тя сякаш е слязла направо от страниците на „Вог“ — дамата от хасиендата. На прилепналите й черни панталони би могъл да завиди всеки тореадор. Закопчано догоре рокерско яке пристяга пищната гръд; както се е привела над багажника, липсва й само меч, за да заприлича на матадор.
Тя оглежда резултатите от деянието си. Има хубава фигура; всички извивки са точно където трябва. Златните й бижута — обици и гривна — проблясват под слънчевите лъчи. От такова разстояние не мога да преценя възрастта, но определено изглежда в добра форма.
Скитникът вече се е надигнал на четири крака, набира злоба и глухо мърмори някакви епитети. Трудно му е да стане. Едва ли някога ще ми се случи да видя по-драстичен случай на умишлено пътно произшествие.
Той пълзи на лакти и колене. От устата му се лее поток нечленоразделни думи, немощен опит за сквернословие, но едва ли някой би сметнал това за заплаха, освен може би някой друг малоумен, тотално спиртосан алкохолик.
Човекът спира пълзенето и за по-убедително размахва из въздуха среден пръст, но движението не е в такт с думите. Пиянско чувство за ритъм.
Жената пъхва дясната си ръка в голямата чанта, която носи на рамо. Не я вади и аз се питам какво ли има там.
Бездомникът ръси псувни. Поне така предполагам, защото всяка втора дума е „кучка“. Останалото не схващам.
— Хайде — казва тя. — Ставай. Можеш да го направиш.
Напрегнала се е цялата, сякаш иска да изправи човека от разстояние. Подканва го с извитите пръсти на свободната си ръка. Другата остава заровена в дълбините на чантата.