Той се напъва да стане.
— Да. Точно така. Ставай. Ела да ме сриташ по задника. Нали си мъж. Можеш да го направиш.
Най-сетне той стои прав, прегърбен и неуверен. Залита насам-натам, продължавайки да фъфли цялата си енциклопедия от епитети. Настава мигът на истината, жената напряга лакът.
Ненадейно в очите на скитника просветва светкавично изтрезняване. Мръсните думи секват — доказателство, че дори един изпепелен от пиячката мозък може да долови близостта на смъртта. Коленете му се подкосяват. Той отново тупва по задник на десетина метра от нея и ошашавено гледа нагоре, сякаш задава безмълвен въпрос: Как се озовах тук?
Тя поклаща глава не толкова от презрение, колкото от разочарование, после изважда връзка ключове. Отправя се с широка крачка към задния вход, вече без да обръща внимание на алкохолика, и се заема да отключва като тъмничар — първо стоманената решетка, после вратата зад нея. След броени секунди кошмарната сеньорита изчезва в сените на ателието си.
Ако все още имам някакви съмнения кого съм видял, разсейва ги номерът на колата, върху който е изписано със сини букви на бял фон: ЗОЛАНД. Звучи като име на някаква тайнствена държава, но е по-скоро душевно състояние. Империя на мрачен дух в мрачни одежди.
Предполагам, че няма смисъл да чакам. По-добре да атакувам, докато е главозамаяна от триумфа. Оставям кафето на пода пред дясната седалка, излизам навън и затръшвам вратата на джипа. Докато крача напред, из главата ми се въртят въпроси. Дали е имала пистолет в чантата? Би ли го използвала? Никога не ще узная. Може би ако й се беше отворил шанс да застреля онзи пияница, щеше да е толкова опиянена, че да каже къде крият Аманда. Може би. Във всеки случай определено бих имал късмета да стана свидетел на тежко престъпление.
Тръгвам по пресечката и завивам зад ъгъла бавно, за да й дам време да отвори. Когато стигам до целта, предната врата все още е заключена и лампите вътре не светят, макар че я виждам да се движи в сенките зад тезгяха.
Доколкото мога да различа, разрязва пликове и преглежда пощата. Почуквам по стъклото и тя надига глава.
— Затворено.
Повече не я интересувам. Пак се навежда над пощата.
— Според надписа трябва да е отворено — подвиквам аз през вратата, върху която е обявено работното време: „8:00–17:00“. Вече наближава девет. Соча първо часовника си, после надписа на стъклото.
— Казах ви, затворено е. Чукам отново.
Този път тя надига глава с нескрито раздразнение, оглежда ме, после взима чантата си от тезгяха, премята я през рамо и пъхва ръка вътре. Възмутено заобикаля тезгяха, отключва отвътре и открехва вратата съвсем малко, без да сваля веригата.
— Не разбирате ли от дума? — пита тя.
Ръката й все още тъне нейде из мрачните дълбини на чантата. Подозирам, че в момента живея далеч по-рисковано, отколкото бих желал.
Пъхвам през процепа визитна картичка и усърдно изобразявам любезна усмивка.
— Мога да кажа, че съм адвокат на човека, когото прегазихте преди малко на улицата, но това ще е лъжа.
Тя изчита внимателно картичката.
— Какво искате от мен?
— Бих желал да поговорим.
— За какво?
— Не обичам да разговарям на тротоара.
— Боя се, че няма да имате по-добра възможност — отсича тя. — За кого от онези извратени побойници работите?
— За никого. Просто търся информация.
— Елате друг път. Или най-добре не си правете труда. Тя посяга да затвори вратата.
— Може да се окаже, че имаме нещо общо.
— И какво е то?
— Бейли — казвам аз.
Краткото име я кара да застине намясто. Вратата все още е открехната съвсем мъничко. Тя ме оглежда, мъчи се да открие познати черти, но не успява. Колебае се за момент. Нерешителност. Как да постъпи? Едната й ръка все още е в чантата, другата държи ключалката.
— Какво знаете за Бейли?
— Знам, че е бил ваш син.
— Всеки може да узнае името на сина ми.
— Знам, че е загинал при подозрителни обстоятелства, вероятно по вина на бившия ви съпруг.
Тази подробност не е споменавана в печата, макар че по онова време Суейд беснеела и вдигала шум до небето. Сюзан ми разказа остатъка от историята.
— Вероятно е неуместна дума — казва Суейд.
Така или иначе, не са го осъдили, но усещам, че не му е времето да споря.
— Искам това да не се случи отново — казвам аз.
Вълшебните думи действат като „Сезам, отвори се“. Тя ме оглежда продължително и лицето й сякаш говори: Какво пък, дума дупка не прави. Плъзва ръка по вратата и сваля веригата.
— Влезте.
Знам, че ако й кажа защо съм тук, ако спомена името на Джона, изобщо няма да прекрача прага. Освен това става дума за дребна, благородна лъжа — въпрос на степенуване. Не се съмнявам, че поне един от любовниците на Джесика проявява същите склонности като бившия съпруг на Суейд и крие същите заплахи за Аманда Хейл.