Сърце не ми даваше да му кажа, че напускам града, затова представих цялата работа като откриване на нов клон.
Той ме изненада. Попита само къде.
Когато отговорих, очите му светнаха. Изглежда, Хари беше навит да се премести. Нова практика на ново място, топли океански вълни, някой и друг коктейл, може би нов голям удар в някое гражданско дело — и после постепенно оттегляне към зелените пенсионерски пасища. В този момент Хари си представяше как пие пиня колада и гледа яхтите от верандата на „Дел Коронадо“. Богато въображение имаше.
Намерихме сътрудник, който да крепи положението в столицата. Все още не бяхме готови да изгорим мостовете. Щяхме да се редуваме за посещения в кантората, да крепим по един крак в двата свята, докато усетим, че можем да скочим на юг веднъж завинаги.
През тези месеци Сюзан изигра решаваща роля като втора майка на Сара. Можех да оставям дъщеря си при нея по цяла седмица. Когато по време на седмичните командировки се обаждах в дома на Сюзан, беше трудно да повикат Сара дори до телефона. А дойдеше ли, в гласа й звучеше смях и онова особено нетърпение, което подсказва, че си прекъснал нещо забавно. За пръв път през тези пет години след смъртта на Сара дъщеря ми беше безгрижно дете. Дори когато в края на зимата крадци обраха дома на Сюзан, аз бях твърдо уверен в способността й да се погрижи за дъщеря ми.
Сюзан е седем години по-млада от мен, разведена тъмнокоса красавица. Има невинно детско лице и изящни черти, зад които се крие ум на боец.
От осем години Сюзан ръководеше Службата за закрила на децата в Сан Диего — организация, която разследва сигналите за насилие над деца и дава препоръки на прокурора и съдилищата относно съдебната отговорност и родителските права. Не бих нарекъл това нейна професия, както не бих сравнил кръстоносните походи с увеселително пътешествие. Тя върши работата си с фанатична страст. Децата са нейният живот. Завършила е специалност развитие на детето в ранна възраст, чийто боен вик гласи: спасете децата.
Срещаме се от две години, макар че дори и сега, в Сан Диего, не живеем заедно. Прехвърлих се на юг, за да бъда с нея, но след кратък спор решихме да не се събираме. Поне засега.
Когато пристигнах на юг, някакъв неписан закон на личната независимост повели да живеем в отделни къщи. Изглежда, че прекарваме заедно все повече време; разбира се, когато не съм на път обратно към големия град.
Този гордиев възел ще бъде разсечен веднага щом двамата с Хари си осигурим достатъчна клиентела на юг и именно затова днес подновявам едно старо познанство.
Джона и Мери Хейл седят пред бюрото ми. Остарял е, откакто се видяхме за последен път. Мери си е все същата. Има нова прическа, но иначе десетте години не са я променили особено. Беше още преди смъртта на Бен и делото за убийството на Талая. Много вода е изтекла…
Джона бе един от първите ми клиенти, след като напуснах прокуратурата, където направих първите си стъпки в професията. Фирмата го отпрати по коридора към новака от стаичката в дъното.
По онова време Джона беше обикновен трудов човек, надхвърлил петдесет — женен и с дъщеря в последния клас на гимназията. Готвеше се за принудителна пенсия. Работеше в железопътното депо накрая на града, което едва креташе. След дълги години работа с тежки машинни части върху голия бетон Джона страдаше от хронични болки в гръбнака и коленете, което го правеше мишена номер едно за съкращение. Дори и днес ходи с бастун, макар че сегашният е далеч по-изящен от някогашната простичка извита тояга.
— Годинките съвсем ми съсипаха краката — казва той и се размърдва на стола, търсейки що-годе удобна поза.
— Но усмивката ти е все същата — отговарям аз.
— Само защото срещам стар приятел. Дано да можеш да ми помогнеш.
Джона има приятната външност на стария Хемингуей, с бръчици точно където трябва. Въпреки недъга си не е напълнял. Буйна бяла коса обрамчва загорялото му лице. Брадата е късо подкастрена, очите сиви и дълбоко хлътнали. Изглежда грубоват, но е облечен добре, с кашмирено спортно сако, тъмна плетена жилетка и светли памучни панталони. На китката му лъщи ролекс колкото стрида, какъвто не би могъл да си позволи преди години.
Запознавам го с Хари.
— Много съм слушал за вас — казва Хари.
Джона се усмихва мълчаливо. Вече е свикнал с това — хората идват, тупат го по рамото и гледат някак да се сближат.