— За съжаление не мога да чакам — казвам аз.
— Какво има? — Сюзан безпогрешно надушва проблемите по тона на събеседника. — Къде си?
— На пътя. След малко излизам на магистралата. Тъй че нямаме много време за разговор. — Казвам го, защото от вятъра при високите скорости става почти невъзможно да се говори. — Току-що излизам от среща с твоята приятелка Суейд.
— Да разбирам ли, че не е била много любезна?
— Любезна ли? Колкото змия в пазвата.
— Предупредих те — казва тя.
— Не ми напомняй.
— Слушай, Пол, наистина съм заета. Не можеш ли да изчакаш до довечера?
— Съжалявам, но не мога. Тя се кани да тегли ножа на Джона.
Не споменавам фамилии. Предпочитам да не го правя по телефона.
— Как така?
— Суейд сипе цял куп смахнати обвинения. Твърди, че измъчвал детето. И че е изнасилвал собствената си дъщеря.
— Типично за… — Тя едва не изрича името на Суейд, но навреме си спомня, че не е сама в кабинета. — … за нашата приятелка. Ако си спомняш, предупредих те да не се месиш.
— Знам. Но вече е късно да се измъквам. Не мога да изоставя Джона в беда.
— Въпросът е какво можеш да направиш за него.
Не отговарям и това само по себе си е красноречив отговор.
— Измъквай се, докато си цял — казва Сюзан. — Не можеш да я победиш. Тя играе по правила, каквито никога не си изучавал. Повярвай ми. Нямаш представа срещу какво се изправяш. Тази жена разполага с добре смазана машина. — Гласът й се извисява с цяла октава. По звука усещам, че е прикрила устата си с длан, за да не чуят другите в кабинета. — Тя разстила лъжи както валякът разстила асфалт. Доброто име за нея не значи нищо. Нито това на Джона. Нито твоето. Гарантирам ти. Изпречиш ли се на пътя й, ще се озовеш проснат по гръб и омазан с катран, преди да се усетиш какво те е сполетяло.
Реши ли нещо, Сюзан е категорична. Изведнъж гласът й си възвръща предишния тембър.
— Но в момента имам съвещание. Налага се да го обсъдим довечера.
— Има и още нещо — казвам аз.
— Какво?
— Тя спомена твоята служба. И лично теб.
Отсреща настава тишина, сякаш някой е халосал Сюзан с наковалня. Чудя се дали е затворила, или просто връзката е прекъснала.
— Ало, чуваш ли ме? — питам аз.
— Чувам те.
Гласът й пак е подскочил нагоре. Представям си как високата облегалка на шефското й кресло се завърта срещу търтеите оттатък бюрото. Опит за усамотение.
— Какво точно каза? — пита Сюзан.
— Спомена всуе името твое.
— Да не би ти да си й казал нещо?
— Твърдо не. Но се зачудих дали не е телепат.
— Да бе.
Кратка пауза, през която мъчително се питам дали Сюзан ми вярва.
— Какво точно каза за мен? — пита след малко тя.
— Нарече те „усойница“. Смята, че си се продала на мъжката тирания заедно с цялата служба. Според нея властите прикриват семейни престъпления и взимат подкупи. Смътно намеква за скандали. Не пожела да навлезе в подробности. Имам копие от съобщението за печата, ако искаш да го видиш.
— Съобщение ли?
— Разпраща го днес. В момента.
Настава мълчание. Сюзан мисли. Ако можеше, сигурно би забранила свободата на словото.
— Какво пише в него?
— Няма как да чета, докато карам — казвам аз. — Но набляга на обвиненията, подробности почти липсват. Нашата приятелка твърди, че ги пази за пресконференцията, която ще е след два дни.
Сюзан отново мълчи и мисли. Имам чувството, че по телефона долита мирис на изгоряла изолация. Чувам приглушен разговор, неясни гласове.
— Ще трябва да продължим по-късно — казва Сюзан, но това не е за мен. — Придържайте вратата на излизане. Благодаря. — Гласът й пак става висок и ясен. — Прочети ми текста.
— Нямам желание да катастрофирам. Спрял съм на светофар, само на две пресечки от магистралата.
— Къде искаш да се срещнем?
Вече няма „какво“, „защо“ и „от къде на къде“. Изведнъж разполагам с цялото й внимание. За Сюзан заплахите срещу нейното царство са по-убедителни и от най-логичния аргумент.
— В моята кантора. След един час. Ще се опитам да намеря Джона. Би ли позвънила на Хари? Не знам дали още е в кантората. Ако го няма, опитай в апартамента му. Знаеш ли номера?
Не го знае, затова се налага да го продиктувам.
— Вероятно не би било зле да доведеш някой от инспекторите си — добавям аз.
— Защо?
— Защото може да ни потрябва помощ. Не разполагаме с много време.
Винаги съм си мечтал за жена със собствена полицейска организация.
— Трябва да си помисля — казва тя.
— Както решиш — отговарям аз. — Повтарям, не разполагаме с много време. Ще се видим след час.
Без да чакам отговор, аз изключвам телефона. След секунди летя с колата на север по магистрала 1–5 и се озъртам за подходяща отбивка.