Като човек с неограничено свободно време и осемдесет милиона в банката, Джона вероятно е на едно от двете места — у дома си в Дел Мар, докъдето има двайсет минути път с кола, или на пристанището при яхтата. Надявам се да не е отпратил на риболов из безкрайната синева.
Завивам по една отбивка към центъра, намирам спокойна улица и паркирам до тротоара. Тия дни предвидливо въведох домашния номер на Джона в паметта на телефона. Сега натискам бутона и при втория сигнал отсреща вдигат слушалката.
— Ало.
— Мери, ти ли си?
— Да.
— Обажда се Пол Мадриани.
— Откри ли Аманда?
— Не още. Джона там ли е?
— Не. Не съм го виждала тази сутрин. Когато станах, вече беше излязъл.
— Знаеш ли къде е отишъл?
— Да не се е случило нещо?
— Просто трябва да поговорим. Знаеш ли къде е?
— По всяка вероятност е при яхтата. — И тя обяснява как да я намеря. После пита: — Сигурен ли си, че не е станала някоя беля?
— Нищо сериозно — лъжа аз. — Има ли начин да му се обадя?
— По клетъчния телефон. Но май тая сутрин го е оставил на нощното шкафче. Една секунда. — Тя проверява и след малко се връща. — Да. Забравил го е.
— Слушай, Мери, ако Джона се върне и не съм го открил на пристанището, трябва да поговоря с него. Кажи му да позвъни в кантората. След един час ще съм там и бих желал да се видим. Важно е.
— За какво става дума?
— В момента не мога да обясня.
— Той знае ли телефонния ти номер?
За всеки случай я моля да си запише номера на кантората и на клетъчния ми телефон.
— Значи след час — повтаря тя.
— Да. И още един въпрос. Ако е потеглил с яхтата, има ли начин да се свържа с него?
— Има радиостанция. На къси вълни или УКВ. Нещо такова. Но не знам как да го търся по радиото. В краен случай бреговата охрана сигурно ще го намери. — Мери изчаква да отговоря. Не казвам нищо и след малко тя пита: Станало е нещо, нали?
— Не. Недей да се тревожиш. Само му предай каквото ти казах, ако се върне.
Сбогувам се и изключвам телефона.
Вместо да се връщам на магистралата, аз пресичам града по Маркет Стрийт, после минавам през Гаслайт Дистрикт. Завивам наляво към океана, пресичам железопътната линия за Санта Фе и излизам на Норт Харбър Драйв. За щастие по пътя почти не попадам на червени светофари, тъй че успявам да мина на скорост по крайбрежния булевард, профучавам покрай Флотския снабдителен център и подкарвам към северния край на залива.
Спаниш Ландинг се намира на дълга ивица земя, вдадена в морето. Изградили са я през шейсетте години с остатъците от материала, използван за създаването на Харбър Айланд. Заливчето край нея е отделено от пролива към пристанището с полуостров, по който гъмжат хотели и ресторанти. Най-високите от тях изникват в далечината, докато минавам край летището на бреговата охрана. След малко повече от километър навлизам в кръговото движение и отбивам по Харбър Айланд Драйв.
Тук откъм сушата има парк, популярен сред любителите на бягането. Две жени в напреднала възраст с бели маратонки и ластични шорти подтичват по алеята, подмятайки прошарени конски опашки. Покрай тях прелита като ракета момиче с ролери — от пръв поглед личи, че не умее да кара, но пък е много впечатляваща гледка с миниатюрния си бански костюм. Някакъв тип по бермуди прави фокуси със скейтборд. Прескача няколко стъпала, после се мята върху парапета край тях, но майсторството му свършва дотук. Скейтбордът изчезва изпод краката му и в огледалото го виждам как се забива странично в една кола. Цирк…
Историята твърди, че при откриването на Калифорния някогашните испанци слезли за пръв път от галеоните си точно тук. Не върху този провлак, разбира се, а на плажа отсреща — войници, мисионери и няколко коня. Понякога имам чувството, че ако бяха видели днешните плодове на четири века прогрес, сигурно щяха тутакси да поемат обратно към родния край. Туземците определено са имали повече дрехи и здрав разум, отколкото някои мои съвременници.
След още около километър достигам пристанището за яхти. Вкарвам Лина в паркинга и набивам спирачки до бетонния бордюр. Мери ми е дала най-общи указания. Има няколко кея, разположени перпендикулярно на острова. От тях стърчат като пръсти гнезда за малки, маневрени корабчета. По-големите яхти, като тази на Джона, са закотвени откъм външната страна, поне така ми обясни Мери.
От паркинга пристанището за яхти прилича на гора от алуминиеви мачти и радарни антени в контейнери, досущ като кутии за шапки, набучени върху колци. Тук-там се мярка по някое обслужващо корабче, а съдовете за спортен риболов са цяла флотилия. Кеят е далеч по-оживен, отколкото бих могъл да предположа в средата на седмицата; тълпи моряци и наематели пристигат или заминават. Хамали тикат колички, натоварени с оборудване и запаси.