Според Джона „Аманда“ е доста голяма — тринайсетметрова яхта с двуетажна палуба. Слизам от колата и засенчвам очите си с длан, за да огледам края на пристана. След минута откривам поне половин дузина корабчета, отговарящи на описанието. Край едно от тях е доста оживено — свалят с кран от кърмата риба колкото неголям автомобил. Наоколо се е събрала тълпа, но от това разстояние не мога да видя добре лицата.
Поемам риска и тръгвам нататък по металния мост, който свързва плаващия док с паркинга. Сега е отлив и платформата е слязла три метра надолу. От тази позиция вече не виждам нищо освен рибешката опашка, провиснала като лъскав триъгълник под куката на крана.
По пътя натам минавам покрай двойка побелели старци, поели към яхтата на мечтите си с пълна пазарска количка.
Някакъв тип мие с маркуч платноходката си.
— Търся Джона Хейл.
Той ме оглежда, свива рамене и поклаща глава.
— Не го познавам. Искате ли да наемете яхта?
— Не, благодаря. Някой друг път.
Ускорявам крачка и стигам до края, където кеят завършва с напречно разклонение. По-големите кораби са швартовани тук, откъм външната страна. Виждам яхтата веднага щом отминавам стоманените колони, които удържат дока намясто. На носа е изписано с големи черни букви:
По кея около яхтата се е струпал народ. Всички зяпат провисналата риба и човека, изпъчен за снимка пред нея. Около него други рибари вдигат бутилки и кутии бира за успеха на своя приятел. Джона не ме забелязва. Той стои до рибата.
Мъчат се да я претеглят, но не е толкова лесно. Кранът едва удържа тежестта. Никога не съм виждал по-голяма риба меч, макар че в това отношение опитът ми е твърде оскъден.
Джона е облечен като прост рибар — с гумени ботуши, стара риза и брезентов гащеризон, изпоцапан с кръв и люспи от грамадната риба. Вече е започнал да я изкормва с нож колкото мачете, а мъжете наоколо подмятат добродушни закачки и го тупат по гърба. Някой му подава бутилка студена бира, по която се стича пяна. Рано е още за пиене, но тия хора сигурно са излезли в морето преди разсъмване.
Джона ме забелязва едва когато се обръща да поеме шишето. Сочи рибата и прави възторжена физиономия, после изведнъж осъзнава, че не съм дошъл за развлечение.
Той подава ножа на един от мъжете и започва да си пробива път през възторжената навалица като политик — тук стиска нечия ръка, там приема поздравления от група подпийнали рибари. През цялото време не ме изпуска от поглед. Мъчи се да прочете по лицето ми дали не съм намерил Аманда.
Когато стига до мен, Джона не губи време.
— Имаш ли новини? — пита той. — Откри ли Аманда?
— Не, но трябва да поговорим.
— Какво става? Да не й се е случило нещо?
— Не. Поне не съм чувал. Продължаваме да я търсим. Но има нещо друго.
Тежка въздишка на облекчение разтърсва цялото му тяло като токов удар. Той отпива солидна глътка от бутилката, после забелязва, че нямам питие.
— Чарли, дай една бира за моя приятел.
Преди да възразя, един от моряците на яхтата отваря хладилния сандък.
— Не, благодаря.
— Остави, Чарли.
— Идвам от среща със Золанда Суейд.
Лицето му става мрачно.
— Какво ти каза? Призна ли, че е идвала у дома?
— Не отрече.
— Добре. Според мен е добре, нали?
Той отпива още една глътка.
— Настроила се е за люта битка. Отправя отвратителни обвинения.
Джона гледа шишето, яхтата, всичко друго, освен мен.
— Тя е луда жена. Луда за връзване — казва той. Не го интересува нито една нейна дума. — Радвам се, че успя да отскочиш дотук. Сигурен ли си, че не искаш нещо за пиене?
— Да.
— Имам всякакви безалкохолни. Дори билков сироп.
— Не, нищо не искам.
— Ще разгледаш ли яхтата? — пита той с внезапен ентусиазъм.
— Джона, трябва да поговорим.
— Виждал ли си някога толкова едра риба?
Поклащам глава.
— И аз не бях виждал до днес — казва той. — Напоследък затоплянето привлича рибите на север. Ами че миналата година трябваше човек да плава чак до Кабо, за да зърне нещо подобно. Ще заръчам да я препарират. И ще си я закача на стената. Ама няма да се побере.
Джона се разсмива някак нервно, сякаш усеща за какво ще говорим.
— Защо не ми каза, че Джесика те е обвинила в изнасилване?
Ведрото изражение на Джона мигом посърва. Той въздъхва дълбоко и се сконфузва.
— Не е приятна тема за разговор. С когото и да било. Пък и всичко беше гнусна измислица. Поредната опашата лъжа на дъщеря ми. Ченгетата веднага разбраха. Не предявиха обвинение. Какво ти обвинение, дори не разследваха тая глупост.