— Трябва да отидем в кантората и да поговорим.
— Естествено — съгласява се той. — Кога?
— Незабавно.
Джона оглежда дрехите си, изпоцапани с люспи и парченца от вътрешностите на грамадната риба.
— Не бой се — успокоявам го аз. — При мен обстановката не е чак толкова официална.
Той поглежда тълпата на кея. Бутилки бира и фотоапарати. Кърваво петно под рибата.
— Какво да им кажа?
— Нищо. Кажи им, че имаш среща. Трябва да тръгнеш веднага.
— Точно така. Веднага — повтаря той като ехо. Съвсем се е шашнал.
Един от приятелите му, който се мотае наоколо, усеща нещо необичайно и пристъпва към нас. Той потупва Джона по рамото. Лицето му е зачервено от алкохола.
— Хей, приятел, трябва да ти направя още една снимка. Пред онова чудовище там. — Човекът подрънква бучки лед в чаша с нещо по-силно от бира. — Не е риба, от мен да го знаеш. Цял кит е, по дяволите. Йона и китът.
И той се разсмива на собственото си остроумие. Такива са всички приятели, когато имаш осемдесет милиона в банката.
Човекът хваща Джона за ръката и почва да го дърпа настрани. Джона все още е унесен в тягостни мисли. Лицето му прилича на посмъртна маска.
— Хайде бе, човек. Стегни се и пусни една усмивчица.
Пиянски урок по фотографско изкуство. Човекът с чашата дава указания, докато приятелите му се мъчат да задържат фотоапаратите неподвижни.
Джона кляка, хваща халката на голямата стоманена кука, която стърчи от хрилете на рибата, и изпъва ръка, за да се види провисналата от устата й фосфоресцираща примамка. Гледа покрай обективите право към мен. Кръвта се стича на струйка по ръката му, капе по ризата и гащеризона. Той дори не забелязва. Само се усмихва измъчено, докато евтините фотоапарати щракат наоколо и в сенките припламват светкавици.
Когато се опитва да се изправи, Джона залита към рибата. Сграбчва я отчаяно с две ръце за хрилете, за да не се просне на кея.
— По-полека, началство. — Онзи с чашата хуква на зигзаг през тълпата да му помогне, но само с една ръка, защото другата е заета. — Хей, дайте на човека още една бира.
Избухва смях. Дрехите на Джона са омазани отпред с кръв и някакви други течности, бликащи от дълбините на мъртвото тяло. Той се дръпва от грамадната риба и избърсва длани в панталона си.
За момент гледам как Джона стои до огромното морско чудовище, от чиито хриле стърчи остра стоманена кука, и се питам кой от двамата изглежда по-мъртъв.
6
Само за десет минути описвам положението и изчерпвам оскъдните ни възможности за действие.
Хари смята, че е най-добре да се направим на глухи. Да не доставяме удоволствие на Суейд. А после, ако Джона все още желае, да заведем дело.
— Ама че майтап! — възкликва Джона със зачервено лице. Вдигнал е кръвното. По пътя към кантората е успял да обмисли всичко и сега настоява за отговори. — Казвате ми, че нищо не можете да направите? Да не би да твърдите, че само съм си прахосал времето и парите, като наех адвокат?
— Казвам ти само, че не можем да й запушим устата.
— Дори когато разпространява злобни лъжи?
Аз посочвам едно от креслата за клиенти.
— Защо не седнеш?
— Не искам да сядам. И освен това ще ти изцапам мебелите.
Наистина, целият е оплескан с кал от кея, кръв и други, не твърде апетитни неща. Из кантората почва да се разнася зловоние.
— Можем ли да я съдим още сега? Има ли начин да предявим обвинение?
— Не. — Хари прилича на професор, както се е опрял със скръстени ръце до шкафа. — На това му се вика предварително ограничение. Добре дошъл в света на Първата поправка. Преди публикуването не можем и с пръст да я пипнем.
— Какво публикуване?
— Искам да кажа, преди официално да разпространи сведенията…
— Злобни лъжи — прекъсва го Джона.
— Знам — казва Хари. — Успокой се. С нищо няма да ни помогнеш, ако те тръшне удар. Докато тя не предаде сведенията на трето лице, в нашия случай на пресата, ръцете ни са вързани. След това имаме правото да я съдим за клевета, злепоставяне, морални щети и намеса в личния живот, ако изобщо ти се полага такъв.
Джона се обръща гневно към него.
— След дъжд качулка!
— Можеше да е и по-зле — отвръща Хари. — Ако те обявят за публична личност…
— Как тъй „публична личност“?
— Дай да не задълбаваме — обръщам се аз към Хари.
— Не, искам да знам — настоява Джона. — Какво е това „публична личност“? За какво говори той?
— Има право да знае — казва Хари. — Слушай сега, ти си спечелил от лотарията. Приел си парите. Съдът може да реши, че това те прави видна личност. Щом доброволно заставаш пред погледа на обществото, хората имат право на добронамерени коментари за твоя характер.