Очите на Джона пламват, сякаш някой му е пъхнал фойерверк в гащеризона.
— Ти какво разбираш под „добронамерени коментари“? Лъжливи обвинения, че съм изнасилвал дъщеря си и тормозя внучката. Какво му е добронамереното?
Той хвърля поглед към мен, после отново се втренчва в Хари.
— Не е добронамерено — казва Хари. — Знам го. И Пол знае. Проблемът е, че ако съдът те сметне за публична личност, случаят става много по-труден. Преди да заведем дело срещу Суейд, ще се наложи да докажем някои подробности.
Напомням на Хари, че лъжливите обвинения в престъпно поведение са наказуеми сами по себе си.
— Освен това — добавям аз, — една печалба от лотарията не превръща човека в публична личност. Тъй че Суейд няма как да се оправдае с „добронамерени коментари“.
— Може би — съгласява се Хари. — Няма прецеденти по случая. Проверих.
И той ме стрелва с погледа, който познавам отдавна — знак, че неусетно нагазвам в тресавище.
— Естествено, може тъкмо нашето дело да стане прецедент — продължава Хари. — Три-четири години разтакаване по съдилищата.
Той се обръща към мен и повдига вежда, сякаш пита: Наистина ли искаш да се забъркаш в това?
Убеден съм, че Суейд не разполага с доказателства. Значи нейните обвинения са или съзнателна клевета, или поне пълно пренебрежение към истината. И в двата случая подлежат на съдебно преследване. Друг е въпросът дали си струва да я съдим. Ето ни пак там, откъдето започнахме.
— Какво значение има? — пита Джона. — Не съм дошъл тук за пари. Не ми трябва обезщетение. Искам си внучката, това е.
— Някакви новини по тази линия? — обажда се Хари. — Суейд не ти ли намекна поне?
Поклащам глава.
— Просто си мислех, че някой може да помогне нещо — казва Джона.
Двамата с Хари се споглеждаме. Джона иска единственото, което не можем да му дадем, а сега го чака безнадеждно загъване в зловонното блато на Золанда Суейд.
През цялото това време имаме мълчалив наблюдател, който върти глава към мен, Хари и Джона като рефер на тенис турнир. Джон Брауър е един от инспекторите на Сюзан — плешив, с малки очички. Седи на креслото отсреща със затворена кожена папка в скута, готов да води записки, ако ни озари гениална идея.
Колкото до Сюзан, тя бавно крачи напред-назад из кантората и се взира в екземпляра от съобщението, сякаш очаква над хартията да бликнат като изпарения отговорите на всички наши проблеми. Не е казала нито дума, откакто й връчих листовете, но вече я познавам достатъчно добре, за да усетя по някои едва забележими движения — леко повдигане на раменете, поклащане на главата, — че със същия успех бихме могли да говорим на китайски. Жестовете не са предназначени за мен, а пътуват към Брауър като закодирано телепатично послание.
Очевидно Сюзан е сметнала за благоразумно да не идва сама. Смятам го като знак, че приема заплахите на Суейд много сериозно въпреки цялата им нелепост.
Най-сетне тя се обръща и ме поглежда. В очите й пламва светкавица.
— Съобщението само се заяжда със службата. Без подробности.
— Знам — кимвам аз.
— Тя не каза ли нещо повече?
— Явно предпочита да го запази за пресконференцията. Иска няколко дни да се гърчим. Да не ни хваща сън. Имам чувството, че причиняването на болка е едно от тайните й удоволствия.
— Не намекна ли за какво става дума? Какво точно каза?
— Разбесня се срещу Джона…
— Не, имам предвид службата.
Ясно е, че не би пристигнала, ако не беше заплахата на Суейд да се разрови из тинята и да хвърли част от нея по Службата за закрила на децата. Засегнат ли службата й, Сюзан освирепява като тигрица с малки.
— Какво точно каза за нашата служба?
— Не си водех бележки — отговарям аз. — Каза, че имала документи.
— Какви документи? — настоява Сюзан.
— Попитах я. Не пожела да уточни. Само подхвърли, че документите щели да докажат всичко. — Аз се озъртам към Джона. — Случайно да си пращал в затвора на Джесика някое писмо, което може да се изтълкува превратно? Да се използва срещу теб?
Той се замисля за момент. Поклаща глава.
— Не.
— Помагали ли сме на мистър Хейл да получи родителските права? — Въпросът на Сюзан е отправен към Брауър. — Суейд сякаш намеква за това в съобщението. Че сме замесени и сме извършили нещо нередно.
Брауър отваря бележника си и навежда глава над нещо. Не виждам какво. Папката е повдигната срещу мен.
— Да видим сега… Подали сме информация на съда. Направили сме препоръка… в полза на дядото. — Брауър се озърта към шефката си и долавя, че това не е достатъчно. — Но не сме направили нищо по своя инициатива — добавя виновно той.