— Не сте прав — казва Сюзан.
— Тогава защо в момента не сте при Суейд? Защо не й блъскате главата в някой камък, та да признае къде е Манди?
— Защото законът не действа по този начин.
— Законът просто не действа. Там е проблемът. Искате ли да чуете какво ще направя? Ще отида да извия врата на онази кучка. Ще разбера къде е детето, та дори ако трябва…
— Джона!
— … да я убия! — Джона ме поглежда право в очите и лицето му категорично подкрепя изреченото. — Последните й думи на този свят ще са къде е укрила Манди. Има начини да се изкопчат сведения — добавя той. — Може би не съм наел, когото трябва. Защо не я подгоните, по дяволите?
Джона вперва яростен поглед в Брауър, който вдига рамене, сякаш иска да каже: Не гледайте мен. Аз съм прост наемен работник. После се втренчва в Сюзан.
— Опитвали сме. Повярвайте.
— Какво сте опитвали? Да разговаряте с нея ли?
Той махва с ръка към мен — последния глупак, опитал се да разговаря със Суейд. От самото начало на разговора дъвче незапалена пура. Сега най-после я запалва и пита със закъснение:
— Нали не възразявате?
Поклащам глава. Това ще му е едничката радост за днес. Едва ли бих възразил, дори ако реши да подпали кантората.
Джона бръква в нагръдния джоб на ризата си, покрит с ръждиви петна от засъхнала кръв, и вади шепа пури — всяка в отделно алуминиево цилиндърче.
— Искаш ли една?
Отказвам. Той предлага на Хари, който приема, после на Брауър, който оглежда пурата, повдига вежда, усмихва се и я пъхва в джоба си. За по-късно. Човек от поколението на Джона не би предложил подобно нещо на дама, но Сюзан го гледа втренчено и след кратко колебание той протяга ръка. Тя прибира пурата в чантичката си, навярно с намерение довечера да притисне запаления й край върху задника ми, та да изкопчи някоя допълнителна подробност от разговора със Суейд. Чака ме жесток разпит.
Хари запалва и след малко кантората заприличва на душегубка за чиновници; обгръща ни синя мъгла.
— Едно ме смущава — обръщам се аз към Сюзан.
— Какво?
— Установихме, че Джона никога не е идвал в твоята служба по делото за родителските права. А какво знаете за обвиненията на Джесика срещу Джона?
— Накъде биеш? — пита Сюзан.
Бия натам, че гледам да изкопча информация. Но предпочитам да отговоря с въпрос:
— Разследвахте ли ги?
— Това е работа на окръжния прокурор — казва Сюзан.
Посочвам затворената папка в скута на Брауър.
— Но бас държа, че от тия ваши хартийки можем да разберем дали следствието е приключено. Да речем, поради липса на доказателства.
Сюзан поглежда Брауър.
— Не можем да го обсъждаме — казва той.
— Защо?
— Информацията за всяко следствие, дори и приключилото, е поверителна, докато не бъдат предявени обвинения.
— Значи наистина сте разследвали случая?
— Не мога да отговоря — казва Брауър. — Бихме искали да ви помогнем, но това е извън рамките на позволеното.
— Значи моят клиент е опетнен завинаги. Ако Суейд изскочи пред камерите, той дори не може да си издейства потвърждение, че е невинен, така ли?
Брауър поглежда Сюзан, която е застинала като каменен идол, после пак се обръща към мен.
— Така е. Нищо не можем да направим.
Сега разбирам защо Сюзан е довела на срещата този педант. Знае, че насаме с нас трудно би издържала да не разкрие каквото знае. Поне на мен. Засега присъствието на Брауър я спасява.
— И сега какво? — пита тя.
— Джона май отива право на позорния стълб. За теб и твоята служба не съм сигурен. Вероятно ще се наложи да изчакаме пресконференцията.
— Бих искал да знам защо никой не може да направи нещо, след като онази жена дойде в дома ми и недвусмислено заплаши да отвлече детето? — намесва се Джона.
— Кога беше това? — пита Сюзан.
— Преди няколко седмици. Когато дъщеря ми закъсня след свиждането.
Сюзан се озърта към мен.
— Защо не ми каза?
— Суейд няма да си признае — отговарям аз. — Може да признае, че е била там, но ще отрича, че в думите й е имало заплаха.
— Какво точно каза? — пита Сюзан.
— Че ако не върна Манди на дъщеря си, ще я загубя. Най-безочливо стоеше в собствената ми кухня и разправяше, че ще загубя внучката си.
Сюзан поглежда Брауър.
— Какво мислиш?
— След колко време изчезна детето? — пита той.
— След няколко дни. Да речем, седмица.
— Може да е от полза — казва Брауър. — Слабо, но все пак доказателство за съучастие в отвличането. Поне има на какво да стъпим.
— Ти каза, че не отрича да е идвала у нас — обръща се Джона към мен. — Когато сте разговаряли.