— Не обсъждахме темата в подробности. Но тя наистина не отрече.
Джона поглежда победоносно Сюзан.
— Видяхте ли!
— Едно е да признае, че е дошла да говори с теб, а съвсем друго — да докажем, че участва в отвличане — напомням му аз.
— И все пак един документ няма да е излишен — казва Сюзан. — Ще дойдете ли в кабинета ми да подпишете клетвени показания?
— Непременно — съгласява се Джона. — И жена ми също, ако трябва.
— Съпругата ви чула ли е заплахите на Суейд?
Джона кимва.
— От хубаво по-хубаво — възкликва Брауър.
— Нейните адвокати ще им теглят ножа за нула време — казвам аз. — Дядо и баба, чиято внучка е отвлечена от майка си. Ще опишат Джона и Мери като изкуфели старци, озлобени срещу целия свят. Готови да хвърлят безпочвени обвинения срещу всекиго. А и няма истински доказателства.
— Да, ако някой друг бе отишъл да ги заплашва — казва Сюзан. — Но съдиите знаят за Суейд. Ще представим показанията в съда и ще поискаме да й наредят да каже къде е детето. А ако не пожелаят — да обосноват писмено отказа си.
— Забравяш, че Суейд е завела дело срещу прокуратурата за злоупотреба с властта. Нито един съдия няма да се захване с нея без железни доказателства за участието й.
— Не ми харесва идеята наш клиент да ходи сам в кабинета й — обръща се Хари към мен. Има предвид Сюзан.
Тя веднага усеща блъфа.
— Тогава елате и вие. Да защитавате правата му.
— Чудесно — съгласява се той.
Между тия двамата тепърва има да се лее кръв.
— Ами ти? — озърта се Хари към мен.
— Аз имам среща. Не съм сигурен дали идеята ти е чак толкова добра. Ако се провали, ще бетонира още повече позициите на Суейд.
— Как така? — пита Сюзан.
— Ще ни е по-трудно да я обвиним в бъдеще, дори да намерим убедителни доказателства. Викнем ли я повторно в съда, ще заприлича на лична вражда.
Сюзан ме поглежда.
— Имаш ли някакви предложения?
Аз неохотно поклащам глава.
— Кога можем да го направим? — обажда се Джона.
— Още сега. Можете ли да дойдете в кабинета ми?
— Преди да подпише каквито и да било показания, искам да ги прегледам — казвам аз.
Сюзан се съгласява.
Брауър има други задачи. Той поглежда часовника си. Вече закъснява. Сюзан го е викнала в движение по пейджъра. Хари пък трябва да проведе няколко телефонни разговора.
— Мога да взема мистър Хейл с моята кола — предлага Сюзан. — Да подготвим нещата.
— Никакви разговори без мен — заявява Хари.
Той дръпва Джона настрани и му шепне нещо. Сигурно го съветва да мълчи като пън. После тайничко ми прави знак: не се тревожи, всичко е наред.
Не съм чак толкова сигурен.
— Добре — усмихва се лъчезарно Сюзан. — Значи се разбрахме.
Брауър става от стола. Джона вече крачи към вратата, разкривайки дъното на гащеризона, все още изцапано с кал от кея. Сюзан го държи за рамото и говори край ухото му:
— Ще уредим призовка от съда. Моите хора от пресата ще вдигнат шум. Така й проваляме пресконференцията. Нека я обвинят в неуважение на съда, пък да видим дали ще се усмихва.
— Ще се усмихва, ако не бъркам в догадките си — казвам аз.
Сюзан ме поглежда въпросително.
— Страшно обича да я заплашват.
7
Хари сяда да върти телефона, а Сюзан откарва Джона към центъра, където е нейната служба. Тласка я единствено омразата към Суейд — още един повод за тревога от моя страна.
Пет минути по-късно, седнал зад волана на Скокливата Лина, аз минавам по моста Коронадо и подкарвам на север по шосе 1–5, после отбивам към аерогарата. На кръстовището с Тихоокеанската магистрала ме засича червен светофар. Чувам рева на реактивни двигатели и като се озъртам към оградата около пистата, виждам над нея да стърчи опашката на пътнически самолет, който набира обороти преди излитане. Воят разтърсва колата с такава сила, че още малко, и ще ми изпопадат пломбите.
Светва зелено и аз подкарвам напред. Зад мен грохотът се отдалечава по пистата. Продължавам към Харбър Драйв. В далечината виждам високите хотели по Харбър Айланд.
Натискам газта и навлизам в оживеното движение, минавам още няколко пресечки, издебвам светофара, завивам наляво и се насочвам към Шелтър Айланд.
Пред мен се извисява гора от алуминиеви мачти и стоманени въжета — свят на платноходки и регати, последното място, където спортна купа докосва американския бряг.
След още няколко пресечки спирам и паркирам край тротоара на едно тясно свободно местенце, където едва би се побрала половин нормална кола. Поглеждам листчето, затиснато под чаша кафе на съседната седалка, после се озъртам към голямата табела над отсрещния тротоар — „Червените платна“. Надраскал съм с молив това име преди няколко дни, след пет-шест разговора по телефона.