— Така става, щом ти излезе късметът — казва той на Хари. — Всички си въобразяват, че имаш нещо общо с това.
— Все пак сте си купили билета — отвръща Хари.
— Да. И понякога съжалявам, че го направи — обажда се Мери.
— Парите могат да бъдат проклятие — казва Джона. Усеща се, че говори сериозно.
Преди време Джона спечели най-големия джакпот в историята на лотарията — осемдесет и седем милиона долара. Купи билета пет години след като спечелих делото и му осигурих от железниците двайсет и шест хиляди долара годишно обезщетение плюс доживотна медицинска осигуровка.
— Не повярвах на очите си, като видях името ти в телефонния указател. Казах на Мери, че ако не си ти, трябва да е твой син. Така де, колко души могат да се наричат Пол Мадриани? Особено пък адвокати.
— Уникален е — казва Хари. — След него са строшили калъпа.
— Е, с какво можем да ти услужим? — питам аз.
— Става дума за дъщеря ни — казва Джона. — Ти май не си се срещал с Джесика.
— И аз така мисля.
— Отидох в полицията. Но там казват, че случаят не е криминален. Представяш ли си? Тя ми отвлече внучката, а в полицията разправят, че случаят не бил криминален. Не можели да се месят.
— Значи отвличане? — питам аз.
— Не знам как да го нарека другояче. Вече три седмици, кажи-речи, цял месец, търча насам-натам като пиле без глава. Ходя в полицията. Срещам се с адвоката.
— И друг адвокат ли имаш?
— Да, но нищо не може да направи. Изглежда, че всички са безсилни.
— Успокой се. Разкажи ми какво е станало.
— Внучката ми Аманда е на осем години. Живееше с мен и Мери почти откакто се е родила.
— Искаш да кажеш, че е дете на дъщеря ти?
— Джесика я роди, ако това питаш — казва той. — Но не бих я нарекъл добра майка. Има проблеми с наркотиците. Редовно попада в затвора. — Той млъква за миг и поглежда Хари, после мен. — Факт е, че лежа две години в женското изправително заведение в Корона. Това не е федерален, а щатски затвор.
Хари вдига въпросително вежди, но преди да проговори, Джона обяснява:
— За наркотици. Хванаха я да пренася кокаин през границата за някакъв тип от Мексико. Един господ знае как се събира с тия хора. Платихме на адвокат. Той сключи споразумение с прокурора да я настанят в щатски затвор вместо във федерален — уж за да бъде по-близо до Аманда. Всъщност никога не е проявявала интерес към Манди. Така я наричаме ние с Мери.
Той бърка във вътрешния си джоб и вади кожено калъфче. Прилича на кутия за скъпи писалки. Когато го отваря, виждам вътре пури.
— Ще разрешиш ли?
Мери го стрелва с неодобрителен поглед.
Обикновено в моя кабинет не се пуши, но този път правя изключение. Той предлага и на нас. Аз отказвам, Хари приема.
— Докторът казва, че не бива да пуша. Единственият ми порок освен лодката и риболова. Ти излизаш ли някога? — Пита Джона. — На спортен риболов?
Поклащам глава. Джона говори каквото му хрумне, мъчи се да избегне болезнения въпрос.
— Трябва някой път да опиташ. Успокоява душата. Ще те изведа с „Аманда“. — За миг думата засяда на гърлото му. — Нарекох я на внучката си. Тя много обичаше да плаваме заедно.
— Стига с тая лодка — казва Мери. — Дъщеря ни искаше пари. Непрекъснато. Онзи билет беше същинско проклятие. Без него тя щеше да остави Аманда намира. Щеше да ни зареже и да живее както намери за добре. Но при толкова много пари… Все едно, че откри нов наркотик.
— Когато излезе на свобода, тя дойде да ми иска пари — намесва се Джона. — Канела се да започне бизнес. Нищо не й дадох. Знаех, че парите ще идат във вените или носа й под вид на наркотици. Или пък в джоба на някой от ония нехранимайковци, с които обикновено се влачи. По отношение на мъжете дъщеря ми не проявява твърде добър вкус. Привлекателна е и точно това я съсипа.
Той измъква портфейла от вътрешния си джоб и вади снимка. Подава ми я през бюрото.
— Беше се подстригала като кинозвездата Мег Райън. Всички й казваха, че прилича на нея.
Поглеждам снимката. Да, не са лъгали. Джесика е руса, симпатична и сексапилна. Къса прическа. Най-приятна е усмивката, съвсем като на примерна гимназистка. Джинсите й прилепват плътно по тялото, а късата плажна блузка не крие почти нищо. Приведен над нея, изотзад я прегръща някакъв едър тип с кожен елек на голо. На едната му ръка виждам татуировка и макар че снимката не е чак толкова ясна, струва ми се, че забелязвам следи от игла под лакътя.
— Вечно й се лепяха разни неудачници — казва Джона. — С татуировки по задниците. Нехранимайковци, дето цял живот знаят само да яхат мотоциклети. Нали се сещаш…
Той ме поглежда през синкавия дим и пуска ново облаче.