— Подранил си.
Сара ме прегръща с широка усмивка и усещам докосването на меката й буза по наболата ми брада.
— Мисля си, че не е зле да идем на кино довечера.
Очите й светват.
— Наистина ли?
— Ами да. Петък е.
Тя подскача с радостни крясъци.
— Какво ти се гледа? — питам аз.
— О, не знам. Чух, че давали някакъв много смешен филм.
Сара все още си пада по дърварския хумор. Нямам представа кога ще приключи този етап, но понякога тръпна при мисълта за следващия. Обичам детските мечти, които често искрят в очите й. Сякаш всяка възраст е ново вълнуващо приключение и честичко ми се иска да спра времето, ала то непрестанно ми носи радостни изненади. Някои приятели казват, че никак не ми завиждат — тепърва идвали ужасите на пубертета. Е, блажени са нищите духом. По-добре да не знам и да карам ден за ден.
— Защо не погледнеш програмата във вестника, докато се преобличам? — предлагам аз.
— Ще поканиш ли Сюзан?
— Не знам. Искаш ли?
— От теб зависи.
— Май ще е по-добре тази вечер да излезем само двамата.
Сара ме възнаграждава с най-широката си усмивка и по бузите й изникват трапчинки. Очаква я вечер с татко.
Грабвам от пощенската кутия следобедния вестник и преглеждам писмата. Всъщност писма почти няма, повечето са сметки.
Пеги Конъли ме чака до входа. Не знам възрастта й — може да е на двайсет и седем, а може и да наближава петдесет. Следва предучилищна педагогика в университета и Сюзан ме свърза с нея. Пеги изкарва пари за следването, като гледа децата на две-три семейства и прибира Сара след училище. Сара я приема едва ли не като втора майка. По цял следобед са заедно и се веселят — нещо, което рядко мога да предложа на дъщеря си.
— Значи ще се видим в понеделник по същото време?
— Да, като я доведеш от училище.
Пеги кимва, усмихва се и тръгва към колата си.
За по-малко от минута проверявам съобщенията от телефонния секретар. Първото е от някакъв търговец на алуминиева дограма; второто е от Хари, иска да му позвъня веднага щом се прибера. Струва ми се, че чувам шум от коли, сякаш е трябвало да се обади от уличен автомат. Сто пъти съм му казвал да си купи клетъчен телефон, но Хари не възприема новите технологии.
Набирам номера му. Никой не отговаря.
След няколко минути опитвам отново. Този път оставям съобщение: „Обажда се Пол. Получих известието ти. Извинявай, но не успях да се свържа. Със Сара ще ходим на кино. Жалко, че не можеш да дойдеш и ти. — Разсмивам се. — Ще позвъня, когато се приберем.“ После затварям телефона.
Десет минути по-късно вече съм по памучен панталон, поло и мокасини.
Сара влиза в стаята ми с вестник в ръка.
— Знаеш ли, мисля си, че е най-добре да отскочим до търговския център и да вечеряме там. Ще свършим тъкмо за филма.
— Тъй значи, а?
— Нали сам каза, че може да вечеряме навън.
— Пица със сирене и кока-кола. Любимото ми меню.
Сара се усмихва и ме поглежда, сякаш иска да каже: Така де, нали обеща.
— Как беше в училище?
— Добре.
— Какво правихте днес?
Докато се сресвам набързо пред тоалетката, аз наблюдавам Сара в огледалото. Лежи по корем на леглото, подпряла брадичката си с юмруци.
— О, нищо — отговаря тя с подчертана досада.
— Била си там шест часа. Все е станало нещо.
— Имахме контролно по математика.
— Колко изкара?
— Отличен.
Казва го уж между другото, сякаш не е станало нищо особено. Миналата година носеше доста незадоволителни бележки, докато не почнах да й отделям повече време. Обяснявах й не толкова основите на математиката, колкото че има мозък и ако го използва, непременно ще успее.
— Е, браво на теб.
Сара най-сетне е навлязла в периода, когато децата откриват връзката между учене и оценки, труд и възнаграждение. Не всички успяват да го разберат. А някои решават, че просто нямат сили да се борят. Вдигат ръце и се предават още преди началото на борбата.
Заресвам с гребена един кичур над челото си в стил от петдесетте години. Обръщам се и го показвам на Сара. Тя се разсмива. Не е трудно да я развесели човек.
— Голяма си скица — казва тя.
Връщам кичура на място.
— Дай да бягаме, преди да е звъннал телефонът — предлага Сара.
— Мъдра идея.
И двамата бързо излизаме.
Не съм от най-страстните поклонници на масовата трапеза. Баща ми изобщо не би я възприел. Той беше от епохата преди заведенията за бързо хранене. Но тази вечер двамата със Сара седим под просторния свод на търговския център, а около нас още стотина родители и дечурлига режат пици с пластмасови ножове. Сара предпочита лицата само със сирене, което и на вид, и на вкус напомня разтеглена бяла гума. Никакви зеленчуци. Дори магданоз. Зеленото е отрова.